Ах, ето де ме ти изведе,
ти, който нявга властно обеща
на мойта гордост - вихрени победи
и жар всерадостна на любовта.
Скърбя в градини глъхнали и бледи,
обител на покрусена мечта.
Аз чувам тиха жал по утринта
на слънце невидели слънчогледи.
Кому бе нужна моята съблазън
Защо съм обнищен, защо наказан -
не знам. Неведа черна заслони
бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме.
Обратно към Дебелянов