Една торба барут

 

Янко, разносвачът на пощата, беше се отбил до хумниците, за да остави едно писмо на дяда Моска. След като повика няколко пъти, из една яма между разхвърляните камъни, напечени от слънцето, се показа дядо Моско и Янко можа да забележи колко е отпаднал и колко очите му лъщят, като че вътре в тях се бяха насъбрали сълзи. Такова умно и замислено лице дядо Моско имаше винаги, когато не беше пиян. Човек би казал, че той е чиновник, че е търговец, че върши всичко друго, но не и че се трепи да вади камъни.

- Дядо Моско - рече Янко, - имаш едно писмо. Дядо Моско пое писмото, прочете го отвън, попревъртя го измежду пръстите си, но не го отвори, а го сгъна и го тури в джоба на жилетката си. После седна и започна да си прави цигара.

- Какво прави кмета, Янко?

- Какво ще прави кмета - яде и пие. Ти, дядо Моско, май често зе да получаваш писма. Да не се е уредила работата ти? Хайде де! Дано вземеш милионите, дето си приказвал за тях, та и ний покрай тебе да видим добро.

Дядо Моско се усмихна някак горчиво и махна с ръка. Той гледаше надолу към дола, гдето беше старото турско теке, заобиколено с крушови дървета. Сега тия круши бяха се разлистили като китки, младата трева под тях също тъй се зеленееше. Топло беше, от слънце не можеше да се гледа.

- Хубаво време, Янко. Я чуй кукувицата!- Кука. Стопли се времето, кука. Нали има приказка: доде кукувицата не клъвнела крушово листо, не закукувала. Аз трябва да си ходя, че имам работа. Сбогом, дядо Моско!

Янко метна чантата на гърба си и заслиза надолу из баира. Той пак си спомни за насълзените очи на дяда Моска и се замисли. Ето тук, по тоя баир, откак се помни Антимово и Антимовският хан, копаяха хума. Хубава хума беше, разнасяха я и я продаваха по всички села наоколо, но колкото и да беше хубава, все пак си беше хума и нищо повече. Но ето, една пролет преди две години, дойде дядо Моско. Важен човек беше, с дълго черно палто, с чадър. Отидоха с кмета на хумниците, мериха, забиваха колчета, писаха. Най-после се чу, че хумниците се дават само на дяда Моска. Пак хума щял да вади, но в нея имало и нещо друго, много скъпо.

Започна се голяма работа, с много пари, с много хора. Разкопаха дълбоко ровове надлъж и напреки, изнасяха пръстта с колички, трупаха на една страна хумата, на друга - камъните. Колко дъски и греди се похабиха само за подпорки и за скели! Направиха барака и в нея живееше надзирателят на работниците.

Сам дядо Моско се настани в Антимовския хан. И нали имаше пари - започна се ядене и пиене всеки ден. От извадената хума натовариха цял керван коля и я изпратиха някъде. Казваха, че било мостра и ако я харесат фабриките, тогаз щяла да почне истинската работа, а дядо Моско щял да вземе милиони. И работниците все копаяха. Надзирателят се разправяше с тях, а дядо Моско не излизаше от хана, като че беше се венчал за Сарандовица.

Но всяко нещо си има край. Отговор от фабриките не дойде. Дядо Моско ходи, връща се, но едно беше ясно: нямаше пари. Работата спря, работниците се разотидоха, надзирателят напусна.

Сарандовица и тя обърна гръб на дяда Моска. Той се изнесе от хана и оттогаз заживя в бараката на хумниците. Дядо Моско се пропи съвсем. Инструменти, колички, дъски и греди - всичко се пренесе в хана на Сарандовица и оттам се изгуби. А когато и това не стигна, след като продаде готовата хума и готовите камъни, дядо Моско започна сам да вади камъни. Продаваше ги и каквото изкараше - изпиваше го.

Янко още веднъж се обърна и погледна към хумниците: чуваха се тъпи удари на лом. Защо дядо Моско не прочете писмото си, а се е заловил пак за работа? Янко погледна, после се обърна и пое пак пътя си.

А дядо Моско наистина се залови за работа, щом Янко замина. Искаше да остане сам, не бързаше и да прочете писмото. Знаеше отгде е, знаеше дори какво пише в него. Но той не можа да издържи много, излезе от ямата, отвори писмото и започна да го чете. Ръцете му затрепераха. Не дочиташе думите, бързаше. Искаше му се и да прочете писмото, и ако може, тоз-час да го забрави. Замислен и загледан пред себе си, той сгъна бавно писмото и го тури в джоба си.

Не всичко помнеше вече, нито искаше да го помни. Но останаха думи, които и сега, като нажежени, се въртяха пред очите му:

"Прави, струвай, ела си... Димка е болна, аз по цял ден ходя по чужда работа, срам ме е да гледам хората..."

Дядо Моско се замисли, сви се и като че се смали на мястото си. Той пак гледаше към зелените круши, но не виждаше нищо. Не чуваше и кукувицата.

Да работи той повече не можеше. Стана, наметна си палтото и бавно се упъти към Антимовския хан.

Като стигна там, той тъй тихо, тъй незабелязано се промъкна и се сви в едно кьоше, че отначало никой почти не го видя. Пък и малко хора се случиха в хана. Имаше няколко селяни, които скоро излязоха, а на една маса седяха Палазов, частният учител в Бигленци, и Червенаков, когото селяните, кой знай защо, наричаха Рогачът. Той беше едър, рус човек, със сини очи, но отпуснат и немарлив в облеклото си. Лошото е, че и той, и Палазов бяха закачливи хора, а на дяда Моска поне сега не му беше до шега.

Не мина много време, Палазов го забеляза и като побутна Червенакова, рече:

- Старецът дошел. Я го виж какъв се е окумил, като петел на дъжд.

Червенаков погледна дяда Моска отдолу нагоре над очилата си и каза:

- Какво имаш бе, дядо Моско, да не си болен? -

- Нищо не ми е, камъни вадя, уморен съм. И да им покаже че не му се приказва, дядо Моско отвърна погледа си от тях и се загледа пред себе си. Но че имаше нещо - имаше. Много замислен беше.

Сарандовица младата мина, за да занесе ракията, която дядо Моско беше си поръчал. Откакто беше се стоплило и беше хвърлила кюрка и вълнения сукман, Сарандовица изглеждаше по-тънка, по-стройна и по-гъвкава, също като змия, сменила кожата си. Косите й трябва да бяха намазани с нещо - тъй лъщяха и тъй бяха черни, като бъз. Че се усмихваше, това не беше нещо ново - тя винаги си беше засмяна, - но очите й сега светеха, като че в тях имаше нещо от слънцето, което грееше навън.

- Василке ма - рече Червенаков и цял се ухили. - Че погледни и нас, ний хора не сме ли?

- Че нали ви гледам, какво искаш?

- А, гледаш ни. Все на прага стоиш и навън гледаш. Знам аз, знам кого чакаш...

Сарандовица се засмя и пак отиде на вратата. Тя знаеше, че я гледат, и се усмихваше.

- Матея чака - рече Червенаков. - За него се е докарала тъй.

- Може да е за дяда Моска.

- Не за него, даскале. Нито е за мене, нито е за тебе. Ние сме си минали по реда, уволнени сме. Светът е като стълба: едни се качват, други слизат.

- Не стълба, а колело - рече Палазов.

- Нека да бъде колело. Искам да кажа, че едно време беше на почит дядо Моско, ама сега не е. Сега е Матея от Преселци. А дядо Моско пусна корени тук и не мърда. Пък и ти, даскале, нали беше бягал с оная, артистката от цирка, и пак се върна. Тъй сме всички. На всички ни е направена една и съща магия - ходим де ходим, пак около Антимовския хан обикаляме. Въртим се около Василка, като харманджийски коне около стожер. Не е ли тъй?

- Тъй е. Само че сега Василка повече се върти около Матея, отколкото той около нея.

- И тъй да е, даскале, пак не си ти, не съм и аз. Матея сега е господар. Наистина, дали има година, откато се помина баща му? Няма - защото се помина току пред жетва. Бог да го прости бай Матаке, добър човек беше. И знаеш ли как умря? Отива в града за оракчии. А гъсти бяха житата тогаз, работници не се намираха. Пазарил двайсет души, а като се върнал в Темелковия хан, научил се, че се пометнали и отишли при други. Ядосал се, а силен, як човек беше, пък и горещо било, извадил кърпата да си обрише потта, пада и умира. От дамла.

Една силна прозявка се чу над тях и две дълги ръце се запротягаха и закършиха. Беше Калмука.

- Таквоз нещо е света, какво се чудите! - каза той. - Кому както е писано... Бей, вий сами се черпите, сами си пийте, хич не помисляте, че има и друг човек при вас...

Проваляше пладне и малко по малко ханът започна да се пълни със селяни. Едни се връщаха от воденица откъм Ватова и носеха в колата си чували с брашно и ярма. Други идеха от града и носеха едри камъни сол, въжа, нови коси. И всички бяха весели, защото из целия път очите им нищо друго не бяха гледали освен злака на житата. Друго отиваше годината. Повечето от тия селяни бяха сърненци и, дето се казва, пей даваха за кавга.

Влезе и един бистричанин, Петко Дуков, богат човек, и като искаше да бъде по-далеч от сърненци, седна при Червенаков.

- Откога те търся. Рогач - рече той, - искам да ми продадеш една жетварка.

Червенаков това и чакаше и веднага се залови за работа.

Не мина и половин час, и кръчмата се изпълни със страшна глъчка. Приказваха всички: на едно място се караха, на друго - пееха. Дядо Моско беше вече друг. Пийнал, развеселен, той ходеше от маса на маса, приказваше с всички, пиеше с всички. А дето пееха, пееше и той...

- Дядо Моско - питаше го някой, - какво вадиш сега от хумниците - злато ли или сребро?

- Хума вадя. Хума искаш ли?

- Ами пообръсни се да те хареса Сарандовица! - казваше други. Дядо Моско се хващаше за побелялата си остра брадичка и се смееше. Той забеляза, че Червенаков гледа към него, и му извика:

- Рогач, стига обира хората! , И тъй като Червенаков беше погледнал съвсем случайно към него, но дори не беше го забелязал, дядо. Моско му се разсърди и му извика:

- Аз ще ти счупя рогата тебе!

С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова:

- Какъв е този човек?

- Изгубен човек. Пияница.

Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни.

Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха - Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица.

Дядо Моско удари с чашата по масата.

- Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо:

- Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари!

- Дядо Моско - рече Палазов, - ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли?

Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени.

- Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм!

Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди.

- Стига - рече тя. - Нямам вече ракия.

- Нямаш? Нямаш?

Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не - не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст.

- Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам - говореше му той, - седни си, седни си на мястото, българино!

И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха.

След малко Калмука се върна.

- Отиде ли си? - попита Червенаков.

- Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа.

Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите.

Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му.

- Димка е много болна - рече пак момчето. - Мама каза да си додеш. Да си идем наедно.

- Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем.

Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана.

- Тате - каза Йонко, - да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча...

- Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем.

Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица.

На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше:

- Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!

Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката.

Дните минаваха един след други. Понякога валеше дъжд, отначало с гръмотевица и вятър, после се уталожваше, над полето се носеха мъгли и дъждът валеше ситно и тихо. Навсякъде по бурените и по тревата, по листата и дърветата, сълзяха капки. Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях - нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. Селяните, конто от разни пътища идеха в хана, носеха тоя цвят и тая ширина в очите си. Чуваше се само "Сполай на бога" и виното се пиеше с големи чаши. Дядо Моско също пиеше и също се радваше на житата. А до него седеше Йонко, с хубаво, изгоряло от слънцето лице, с широко разкрити, плахи очи. Измъчван от срам и разкаяние, дядо Моско почти всяка сутрин казваше:

- Йонко, довечера ще си приберем едно-друго и утре ще си отидем.

Йонко беше свикнал с баща си, решаваше се и да се шегува с него и казваше:

- Ще отидем до хана и ще се върнем.

Един ден Янко пак донесе писмо на дяда Моска. Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата. Сарандовица дръпна настрана момчето, заведе го в къщи и тъй като тя се грижеше за него и го переше, даде му чисти дрехи да се преоблече, нахрани го. После се върна да види дяда Моска. Калмука беше го изправил и беше го сложил да лежи на пейката, но на мястото, дето беше паднал, Сарандовица намери едно писмо и - грях не грях - взе и го прочете.

След туй отиде на тезгяха и се замисли. После пак разгъна писмото и дваж-триж прочете едни и същи думи: "Димка е по-зле, аз се убодох и не мога да работя. Ако щеш, си ела, ако щеш, недей, само детето изпрати, Йонко да си доде..." Сарандовица сгъна писмото и се замисли.

Рано на другия ден Червенаков беше при дяда Моска на хумниците. Не каза ни една шега, не се засмя. Взе настрана дяда Моска и дълго приказва с него. След туй дядо Моско се върна и каза на Йонка:

- Йонко, отиваме си...

Нямаше какво да прибират, приготвиха се и се качиха на колата, която Червенаков беше докарал. Най-напред спряха, разбира се, на Антимовския хан. Все тъй весела, Сарандовица седна при тях и каза:

- Тия дни си правих сметка. Намерих, дядо Моско, че си ми оставил едни пари, а аз съм забравила да ти ги върна. Ей ги на, вземи ги - и тя му подаде доста голям възел.

Дядо Моско не можа да си спомни нищо за тия пари и не искаше да ги вземе. Но той беше станал тъй кротък, тъй добър, че отстъпи на придумванията на Червенаков и Сарандовица и взе парите. След туй се почерпиха и тръгнаха. Дядо Моско седна в каруцата прегърбен и свит. Когато колата потегли, Йонко се обърна и размаха шапката си, но дядо Моско не се обърна. Червенаков и Сарандевица стояха пред хана. Отнякъде при тях беше се явил и Палазов.

- Да отиде и да си гледа децата - рече Сарандовица. - Наказах се с този човек.

- Придумахме го, отиде си - рече Червенаков. - Само не знам... Страх ме е да се не върне.

Сарандовица погледна Червенакова, погледна оше повече Палазова и очите й светнаха.

След два деня, пред обяд една кола спря пред хана и от нея слезе дядо Моско. Сарандовица го погледа, погледа; спомни си думите на Червенаков и не каза нищо. Пък и дядо Меско беше пиян. Но той се държеше кротко, очите му бяха хлътнали, трескави и натъжени.

- Изпратих момчето, пък аз се върнах - разказваше той на Сарандовица. - Настаних го в трена, изпратих го. Парите не похарчих, не бой се. Дадох му ги всичките. А аз се върнах. Не мога да си ида тъй - я ме виж. Взех си една торба барут, ще повадя малко камъни, че тогаз.

Жетвата беше дошла. Нямаше селяни в хана. Ако някои се отбиеха, не пиеха, не приказваха и не се бавеха много. А като виждаха ракия пред дяда Моска, гледаха го тежко и навъсено. Сарандовица също не продума на дяда Моска. Дори Калмука, както си дремеше в кьошето, поотвори очи, но като че не го забеляза и пак, затвори очи. И в този хан, гдето беше прекарал толкоз време, дядо Моско се усети отритнат н непотребен, усети се чужденец.

Той пи много, но за чудо не падна и можа да си отиде, без да политне. Носеше със себе си и торбата барут, който беше купил от града.

Отиде си към пладне. Беше горещ ден. Надвечер силен гръм разтърси земята и всички прозорци на Антимовския хан потрепераха. Помислиха, че е гръм от небето, че иде дъжд, но беше ясно. Малко по-късно точно по посока към хумниците се издигна черен и страшен облак от дим.

Пръв от тая страна доде Янко и зачервен от умора каза:

- Чухте ли, като гръмна? Запалил се барута на дала Моска. Извадиха го изгорял, черен като въглен. След туй Янко добави:

- Бог да го прости, сиромаха. Не се знай как е станало, дали, като е бил пийнал е хвърлил цигара...Как е станало, не се знай...

Сарандовица стоеше зад тезгяха и слушаше. Из-първом побледня, после лицето н се зачерви и за да си намери работа, бързо започна да търка с кърпа по тезгяха. Тъй беше залисана, че не внимаваше какво прави.

- Ох! - извика тя и стиена пръста си. - На, порязах се зарад тоя човек.В ножчето се боднах... Разбира се, че ще се изгори, такъв пиян човек... Ох, как се убодох!

Тя тъкмо свари да превърже пръста си, и една кола с хубави сиви коне спря пред хана. Беше Матея от Преселци. Сарандовица пооправи косата си, усмихна се и се загледа към вратата, отдето щеше да се покаже Матея.

Обратно към "Вечери в Антимовския хан"


Среща

 

Една вечер, когато слънцето беше превалило и сенките от стрехите бяха се проточили надълго, в антимовския хан влезе един непознат и малко чудноват човек. Такъв пътник не бяха виждали да се отбива тъдява. Той беше съвсем побелял човек, прав още, висок и по всичко приличаше на стар военен. Облечен беше както всички селяни наоколо, с антерия и къса аба, но вместо с потури, беше обут с тесни бозяви панталони и с чизми до над колената. Най-чудното у него беше туй, че едното му око — види се, не само ослепяло, но и страшно обезобразено — беше прикрито с парче кожичка, завързана с черна нишка около главата. Другото му око гледаше бодро и живо.

Непознатият пристъпи няколко крачки, тежко, натъртено, като че чакаше да звъннат махмузи под краката му, и по навик държеше лактите си малко разперени, както правят бабаитите, като че пазеше да не закачи сабята и кобура на револвера си, каквито той нямаше сега на пояса си. Той се спря сред кръчмата и се огледа. Не му беше до хората, а гледаше кое как е и като че си припомняше нещо отколешно. Радостна светлина загоря в единственото му око.

По това време в кръчмата се случиха само Киро Котомана и Иван гайдарджията от Антимово. Макар и да беше рано, те бяха пили нещо, Иван дори беше свирил, но тъй като не Киро беше черпил, а друг човек, когото бяха изпратили, Иван беше смачкал гайдата си и я прибираше във вулията си.

Още щом влезе непознатият, Киро го загледа, замига със зачервените си клепачи, па скочи:

— Аха! — извика. — Има си хас! Или аз не видя добре, или моя приятел се е изменил много. Не си ли ти Витан Чауш? Старши полицейски стражар! Началник на контрашайка!

— Аз съм — рече непознатият. — А ти си Киро от Антимово?

— Витане! Братко!

И като се спусна към пътника, Киро залови ръката му и я раздруса, но и на двамата това се видя малко и те се прегърнаха, прегърнаха се по обичая, зает от турците, като три пъти опираха главите си ту до едната, ту до другата страна на гърдите си. После се загледаха зарадвани, развълнувани, и не знаяха какво да си рекат.

— Двайсет години не сме се виждали — каза Киро. — Ама какво имаш? Какво ти е станало окото?

— Ех, тя е дълга история. Ще ти разкажа, защото тук, по тия места, стана то. Ама нека по-напред да седнем и да се почерпим, както му е реда.

Сарандовица дойде да очисти масата. Тя беше видяла всичко и неволно обзета от онова уважение, което мъжествения вид на стареца вдъхваше, гледаше го с любопитство и по навика си се усмихваше, позачервена и хубава.

— Какво ме гледаш? — каза й Витан Чауш. — Не ме познаваш, ама аз те зная от малка. Сякаш че гледам майка й, старата Сарандовица — рече той на Кира. — И тя беше такава.

— Витан Чауш е тоя — рече Киро. — Не го ли помниш, Василке?

Сарандовица се позамисли:

— Витан Чауш! А, зная, мама ми е разправяла. Зная. Ами как се казваше оня, хайдутина. Солак, Солака. Как беше?

— Солаколу Реджеб. Помниш го и него. И аз го помня и няма да го забравя, додето съм жив, защото той ми извади едното око.

— Ама как стана? — попита пак Киро.

— Чакай, има време. Булка, дай ни вино. Опечи и нещо соленичко. Защо скри гайдата, приятелю. Я я надуй. Изсвири ни нещо. Ама не ща от новите песни, от гражданските. Стара песен ни изсвири, жална, хайдушка песен. Булка, двайсет години не съм дохождал тука, лицето на майката ти като че виждам. Донеси ни от хубавото вино! Хайде надуй гайдата, приятелю!

Иван наду гайдата, запука и заоправя ручилото. И след като успя да намери и да даде най-верния и тържествен тон на исото, като започна свирнята и послуша гайдата с наведена към нея глава, той запя:

 

 

Стар Димо на двор седеше,

 

на двори, под бял трендафил,

 

бяла ракия пиеше...

 

 

— Бре, бре, бреее! — провикна се Киро.

Витан Чауш сложи ръка върху колената си, до които стигаха тежките му юфтени чизми, подпря главата си и се замисли. Очите му се разгаряха весело и светеха. Котомана беше далеч от такива юнашки настоения, но виждаше, че това прилича на човек като Витан Чауш, и затова мълчеше и пазеше приличие. Мълчешката, защото и да приказват не биха се чули, приятелите поемаха пълните си чаши, чукаха се и пиеха. И пак слушаха песента. Най-после Витан Чауш махна с ръка и каза на гайдарджията:

— Стига. Почини си малко.

Гайдата млъкна. Витан Чауш огледа още веднъж кръчмата с едното си око, в което сякаш имаше една сълза, и каза:

— Сега да ти разкажа, Киро, за каквото ме питаш. Нали помниш, когато Солаколу Реджебмина откъм Камчията и доде насам. Започна да прави големи пакости. Той и тука е дохождал, в тоя хан...

Изведнъж една ръка се простря над главата на Кира и един силен гърлест глас извика:

— Витане! Витане! Добре дошел бе, гостенино! Не те забелязах по-рано, зло да те не види. Добре дошел!

Беше Калмука. Рядко, много рядко бяха го виждали тъй развълнуван.

— Видях те, като влезе, ама не те познах — продължаваше Калмука. — А като чух, че спомена Реджеба, като че се събудих. Знам го, как да не го знам! Че нали доде една нощ тука да търси Вълка вълнарина? Хвана най-напред мене и ме върза ей на тоя дирек. Позадрямал бях и доде дода на себе си, вързаха ме. А Вълко беше се прибрал в одаята и спеше, на кръста му имаше пълен кимер с жълтици. Нали беше тъй, Витане?

— Казвай де, казвай!

— Какво да кажа? Той щеше и парите му, и главата му да земе, ама го отърва ей на тая майка й — Калмука показа към Сарандовица, — старата, бог да я прости. Седна при него, взе да го черпи, да му приказва, да го замайва — турчина се забрави. Току по едно време пропяха петли и цял керван сърненци се изтърсиха пред хана. Развикаха се ония ми ти мечкадари, барем трийсет души имаше. Да речеш, че Реджеб се уплаши — не, ама стана, качи се на коня си и си отиде. Двама души имаше още с него. Тъй се отърва Вълко.

— Тъй беше — каза Витан Чауш. — Чакай пък сега аз да ти разкажа каквото знам. Булка, дай ни още вино!

След като пиха, тоя път с Калмука наедно, Витан започна:

— След тоя баскън тук, в хана, Реджеб се настърви и се увълчи още повече. Бастиса поп Доча от Сърнено, уби сина на Джумалията от Бистрица. Кучето побесня, дето се казва, и трябваше да се убие. Аз бях тогаз старши, началник на контрашайка. Имах петнайсет души юнаци.

— Помня те, Витане! — извика Киро. — Какъв сербез човек беше! Ами сивия ти ат!

— Трай. Хитър беше турчина, пък и ятаци имаше много. Каквото и да направим, накъдето и да мръднем, научаваше се за всичко като по телеграф. Едно нещо ни доде на помощ: Реджеб започна да отива при една туркиня, Хамиде от Сараджа. Човекът сам си туряше главата в торбата.

Искахме жив да го уловим. Отивам при Хамидето. Като видя камшика, като й показах две жълтици — склони на всичко. Наредихме да му изпрати едно чевре, което той познава, за знак, в чеврето ока ябълки и да го покани на зияфет. Другото беше наша работа, наредили бяхме я добре.

— Е, доде ли?

— Не, досети се кучето, не доде. Пък може и Хамидето да ни излъга. Каква жена беше, уж кадъна, а нито се пази, нито се срамува. И сега като че я гледам: обула ония атлазени шалвари, онова елече само от сърма и като спуснала косите си чак до под пояса. Черноока жена беше, засмяна ей като тая булка, като Василка...

Сарандовица, която наедно с всички слушаше най-внимателно, се позачерви и се поусмихна.

— Веднъж срещнах майка му — продължи Витан. — Стара кадъна беше, суха, черна, все с насълзени очи. Човек може да е от камък, помислих си, може да е от желязо, но чуй ли гласа на майка си, не може да не се обади. Майка е това. И зех, че скроих други план.

Ти барем знаеш, Киро, че него време трудно беше в Добруджа. Нямаше толкоз ниви, нямаше толкоз чифлици, а беше поле и трева колкото човешки бой. Де са сега тия келеми, тия целини — няма ги. А помниш ли генгерлиците? Какво бяха тия генгерлици? — Тръне. Прости магарешки тръне. Пролет започват да растат, още зелени, ниски, като трева. А по-късно стават високи, гъсти, като съща гора. Та и тъй им казваха тогаз — добруджанска гора. Държаха с часове място. Наесен изсъхваха, добитъкът преправяше пътеки из тях, но пак бяха гъсти и вятърът като подухнеше, шумяха сухо и пращяха. — страх да те съвземе. Ей из тия генгерлици най-много се криеше Реджеб.

— Че запалете ги.

— Как тъй ще ги запалиш? Ако ги запалиш, отива всичко — и ниви, и целия кър, и селата.

Тръгнахме веднъж по дирите на Реджеба, като подир вълк, и разбрахме, че се крие в генгерлиците, но още тази нощ смята да забегне в Анадола и не иска да й се обади, защото го било страх да не го уловят. Посред нощ старата излезе, ние след нея отдалеч — да не ни види.

Страшна нощ беше тогава. Нито беше светло, нито беше тъмно и колчим погледнех към небето, виждах месеца над баирите изтънял и обърнат надолу като жътварски сърп. Старата не влезе в генгерлика, а тръгна по края. А ония тръни зашушнали и засъскали от вятъра, като че са пълни със змии. Старата върви и нисичко подвиква: „Реджеб! Реджеб!“ А ние се държим по-назад в тъмнината, пълзим.

Никой не се обади на старата. Месецът заседна и стана още по-тъмно. По едно време старата се умълча, изгубихме я. Помислихме, че Реджеб е излезнал и приказват някъде. Примъкваме се полека, чуваме някакъв глас. Виждаме старата седнала на земята и плаче. Плаче тъй и нарежда, като че пее. Помня, че имаше хурка на пояса си, но не предеше. И защо ли я беше взела? Хурката само беше запасана на пояса й.

Зашумя нещо из генгеря, показа се човек. Близо бях, познах Реджеба. „Давранма“ — извиках, но тозчас светна гърмеж и усетих, че нещо ме парна по рамото. Разбрах, че съм ранен. Но аз водех хора като вълци, спуснахме се всички наедно и завчас Реджеб беше вързан като чувал.

Тъкмо се извърнах и помислих за раната си, когато нещо ме бодна в окото. Такава болка усетих, че закрих очите си с ръце и завиках.

— Какво има, пак ли те раниха?

— Не. Бодна ме тя, майката на Реджеба.

Бодна ме с хурката в окото. А ние бяхме я забравили. Скочиха момчетата, искаха да я съсекат. „Оставете я, рекох, майка е.“ И не дадох да й направят някакво зло. Тъй хванахме Реджеба. Тъй останах с едно око. А юнак човек беше той!...

Настъпи тишина. Киро започна да хвали Витан Чауш, но той не го слушаше, гледаше пред себе си и мислеше. Едното му око започна да свети и вътре в него като че се насъбра още една сълза.

— Не затуй ми е мъчно — рече Витан. — Не ми е за окото, а мъчно ми е за онуй време, за младостта. Хей, младост, младост!

Той трепна, изпъчи се и каза:

— Стига. Не сме жени. Я надуй гайдата, приятелю! Кажи пак някоя стара юнашка песен. Булка, дай още вино!

Обратно към "Вечери в Антимовския хан"


Шепа пепел

 

Шест години и повече не бяхме се виждали с дяда Гена. Шест години и повече не бяхме минали по тия пътища, по които някога отивахме и се връщахме с него, кога ходехме на скеля. Всичко си беше същото: леките преливи на хълмовете, полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали между тях като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта, развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе над себе си. И някъде далеч на тая черта една малка точка, една вятърна мелница, която бавно върти белите си крила, сякаш маха с ръце и ни вика.

Дядо Гено се обръща към мене усмихнат и ме гледа. Разбирам го: много бяхме си казали, много още имаше да си кажем. И когато навлязохме в Иланлъшката гора, като видях младите дъбови дръвчета с къдрава шума, изправени едно до друго, като че във всяко имаше душа и тия души, осъдени на вечна неподвижност, си шушнеха нещо; като видях малките полянки из гората с висока суха трева, трънаците с червени шипки, извивките на пътя, някъде изрътен, с някой чукан отстрана, показал навън корените си като черни змии;

когато видях всичко туй, изведнъж ми стана ясно, че оттук нататък тоя път никъде другаде не води, никъде другаде не извежда, освен на Антимовския хан, и извиках, за да заглуша трясъка на колелетата:

- А какво стана Сарандовица, дядо Гено? Какво стана Антимовскня хан?

Дядо Гено тоя път не се усмихна и направи знак, който ме уплаши. Веднага той заопъва юздите на конете и аз помислих, че иска да спре, защото от шума на колата не може да говори. Но дядо Гено гледаше към гората, спря каруцата и каза:

- Ето го Киро, Киро Котомана. Той знай, той ще ни разправи. Киро, я ела тук!

На края на гората, закрит до пояса от драките, стоеше малко старче. Познах Киро. Два пъти повече беше остарял, два пъти повече беше отпаднал, невесел. Той дойде при нас, поздрави се с дяда Гена, поздрави и мене, но погледът му беше безразличен, чужд. Разбрах, че не ме позна.

- Къде ти са очите тебе, Киро! - скара му се дядо Гено. - Не познаваш ли кой е?

Киро втори път ме погледна, замига и изведнъж се ухили.

- А бе, даскале, ти ли си! Не можах да те позная. Гледам офицерин, де да знам, че си ти. Хайде добре дошел, даскале. У-у, и ти големец си станал!

Едвам сега ние се здрависахме, като стари приятели.

- Киро - каза дядо Гено, - даскалът иска да му разправиш за Василка, за хана.

Киро ме погледна, като че не вярваше, че аз нищо още не зная.

- Хай, даскале! Свърши се то. Няма я Сарандовица, няма го ханът. Останахме си като сирачета. Ако ханът стоеше, тука ли щеше да ме намериш? А то, страшна работа беше! Ще ти разправя. Как да не ти разправя, когато всичко го видях с очите си!

Дядо Гено поразпрегна конете, седнахме и трима под сянка.

- Лошо стана още щом се чу, че ще има война - започна Киро. - Доде в наше село румънска кавалерия, имаше един поручик, висок такъв, лош. Взеха да събират добитъка. Ти ме знаеш, че аз си походвам, ама си имам малко земица и момчетата ми добре си гледат работата. Две волчета имахме, от наш дамазлък бяха, младички, хубави като гълъби. Додоха да ги вземат. Гледам, син ми, големият, Иван, не му се дават, настръхнал, разтреперал се. "Тате, вика, ще грабна брадвата!" "Мълчи, думам му, мълчи, че ще ни утрепят." Какво ще правим, насреща стои ли се. Дадохме ги. Мъчно му беше на момчето, отиде при воловете и, добитък е, ама нали той ни храни - взе че ги целуна.Взеха ги; откараха ги.

Но, хайде да оставим туй, мъчно не мъчно за добитъка- и по-лошо има. И тогаз като сега пак пазех таз гора. Дохождам един ден, гледам: войска, много войска иде, антилерия, кавалерия, пешаци. Вървят направо през къра, отиват все към границата. След час-два гръмна топ. Тогаз се прекръстих и рекох; боже, дай сега кувет на българите.

Много войска премина. И като ги гледах колко са, думам си: не е шега таз работа, тез хора гърди ще дадат там, ще се опрат. А то, още същия ден надвечер започнаха да се връщат. И пак тъй пряко къра вървят, през баирите. Сега е лошо, рекох си и мислех да бягам ли, или да се крия в гората. А както стоях и гледах, някой ми извика. Обърнах се, войници, румънци. Де да ги видя кога са дошли. Ела, казаха, тука. Отидох. Ти, кай, знаеш ли къде е Антимовския хан? Как да не зная, рекох -- аз им поразбирам от езика. Хайде, казаха, да ни водиш там. Добре, тръгнахме. Не бяха много- десетина души бяха. И то да бяха истинска войска, а то от ония, дето карат колята, от обоза.

Вървим из пътя и аз си мисля: Василка не е глупава да стои в такова време, затворила е хана и се е прибрала в града. А като додохме, какво - хана отворен, Василка там. И барем да се запази, да се облече по-вехтичко, а то нагиздила се, засмяла се, като че не е воина, а сватба. Не иска да знае. Щом я видяха мока-ните, прехапаха си езика. Взеха да се споглеждат, да се подбутват.

Изпървом нищо нямаше. Ядаха, пиха, И бързаха много. А човек, кога бърза, скоро го хваща виното. Напиха се ония хора, взеха да се заглеждат у Василка, взеха да й подмятат думи. Гледам я аз, смигам й, правя й знак да се махне, да избяга. Не ме разбира, смее се. Зата, кога бог ще погуби някого, взема му най-напред ума. Бе, дъще, мисля си, сега ли намери време да печелиш пари, сега ли намери да се показваш, че си хубава!

- Чакай - рече дядо Гено. - Какво, ти искаш да речеш, че Василка максус се е нагиздила за тях, за моканите? - Не, не.. казвам туй. Ама чудно ми беше. После си помислих и си казах: тя зата такава си е, весела.

- После?

- После взе да става лошо - чувам ги какво си шепнат, разбирам какво се канят да правят. Къде е Калмука, помислих си. Той, дето никога не беше се мръднал от хана, къде е отишел? Тъкмо Василка донесе вино и се връщаше, един стана, повлече се подир нея и я улови за ръката. Тогаз я видях, че се разсърди, дръпна си ръката и го блъсна. После избяга зад тезгяха и се сви като котка. Наскачаха всички, спуснаха се към нея, тя. завика, изпищя. Отведнъж наспоред нея, из маазата - капака на маазата беше там - излезе Калмука. Брате, виждам го като сега! Като се изправи онзи голям човек, като погледна, държи брадва. Как гледаше, ти казвам, как: му бяха изопнати страните - помислих си: тъй гледат хората, кога ще мрат.

А те налитаха пак. Калмука погледна Василка, видя я, че плаче, па като изрева, като дигна брадвата и хрясна едного. Всички избягаха навън, избягах и аз.

Оня, когото Калмука беше съсякъл, ревеше. Спуснаха се едни да го събличат, а другите напълниха пушките, пристъпиха към вратата и зеха да пушкат. Пушкаха, пушкаха. Разтреперах се цял; боже, виках, що стана, избиха ги! Чувах как се чупят шишетата по тезгяха, ама далеч бях, не видях нищо. Най-после спряха да стрелят и влязаха вътре. Не стояха много, излязаха. Един започна да дърпа двете канати на вратата, да ги затваря. Тогаз погледнах и видях: пред тезгяха на земята лежи Калмука, до него Василка. Той с лицето си нагоре, тя с лицето си към земята.

Затвориха вратата, после се развикаха, забързаха. Гледам: дадоха огън на хана от четирите страни. Стара бина беше - запуши, запуши и пламна. Тогаз тръгнаха. Мръкнало се беше, повлякаха пак и мене...

Дядо Гено впрегна колата, тръгнахме.

Киро разправяше сега за себе си, как беше избягал в тъмнината в кукурузите, как се спасил. Аз не го слушах. Ето и хана - не хана, а мястото му. Нямаше голямата стара сграда, нищо не спираше погледа и полето се виждаше и отпред, и отзад. Самата местност като че беше се променила. Бяха останали само зидовете на оградата. И една купчина от камъни, от пръст, от недоизгорели греди, от керемиди. Дори и коприва беше започнало да никне между тях. Аз стоях като пред гроб.

Киро остави дяда Гена и дойде при мене. - Какво гледаш - каза. - Камъни и пепел. Туй е то всичкото, щото остана от Антимовскня хан.

Обратно към "Вечери в Антимовския хан"