- Ела, мами, ела, сине! Седни при мене... Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче - говорила нежната майка, гладила по главата своето теле и клатила главата си.
- Тия харсъзи всякога ще да ти развалят съня - говорил вулканът и търкал брадата си. - Тамам бях заспал... Сънувах. Чакай, чакай! Какво сънувах? Ха, сънувах, че ти беше станала мечка и играеше пред конака... Водеше те един циганин... А аз седях с забитина и пиехме ракия. А донесе ли Иван ракията?
- Ето я - отговори чорбаджийката.
- Налей ми.
- Бобако, дай и мене ракийка - казал Неновият наследник.
- Ти си още малък... Не пий ракия. Който пие ракия, той не става човек. Само чапкъните пият ракия - проповядал Нено.
- Аз искам да пия ракия и да стана като тебе - отговорил синът.
- А нема аз съм чапкънин? - попитал бащата и поущипал сина си за гушата.
- А защо ти пиеш ракия? - попитал синът.
- Аз съм голям, а ти си малък, - отговорил бащата.
- А нима малките чапкъни са по-лошави от големите?
- Ах, какъв си ти левусти Пенко! - казал бащата и заповядал на майката да налее и на остроумния оратор малко ракийка.
- Пийни си, сине, пийни си, мами!.. Ако ти тегли сърцето, то си попивай по малко. Нашата ракия не е като другите. И цариците могат да я пият. После тия думи майката наляла с ракия една от ония чаши, които преди цивилизацията се наричаха виньови, и подала я на своето единиче.
- Налей й малко водица - казала тя.
- Без вода е по-сладка - отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време гледала на своето дете n такова умилно виражение, с каквото обикновено гледат ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.
Ето как са живели тия две щастливи души, които са се приготовляли да оставят наследници и да умножат човеческия род; ето как са живели тия две лоеви сърца, които са се надявали да отхранят достоен и родолюбив син, под крилото на когото да преминат своята старост; най-после, ето как са живели тия два гражданина които са се уважали от простите смъртни, които са играли важни роли в казанлъшката история и които са се приготвляли да оставят славно име... А Николчо все расъл и расъл. Гюловата ракийка, която била изпиена от него в градината, имала такова чудно влияние на неговата натура, щото после тоя знаменит ден той добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия и да докаже насвоите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат... Най-напред Николчо се постарал да си намери другари, защото даже и казанлъшката гюлова ракия изисква весели компании и сладки беседи. Но аз ви казах вече, че Николчо е имал голямо сходство с родителите си, които са държели главите си високо, които са говорили с по сиромасите от тях високомерно и които са презирали голаците и босаците. Това твърде важно дело доволно често туряло нашия херой в затруднително положение.
"Стояновият син обича да заповяда, а Христовото хлапе не ми е по годините - мислил Николчо. - Аз трябва да си намеря такъв другаарин, който би изпълнял моите желания и който би бил така също чорбаджийски син".
Но Николчовите желания останали напразни. Чорбаджийските синове, които имали доволно важни причини да живеят самостоятелно и да управляват своите поданици по своята воля, не могли да се сближат с Николча, защото имената на неговите родители се въртели и ден и нощ на всичките езици, които имали способност да издават звукове. Но човеческата съдбина е доволно чудна и вятърничева жена. Един ден Неновият син затворил очите си и отишел да се поразходи край града с няколко свои полудругари, от които единът бил попски син, а другият - дяволска унука. Това се случило именно в онова време, когато Николчо захванал вече да зяпа по прозорците и да се занимава с Евините дъщери. Захванало да се смръква. Слънцето гряло слабо, пилетата полетели към гнездата си да успокоят своите уморени членове, комарите бръмчели наляво и надясно, няколко пеперуди се премятали една през друга, жабите квакали в блатото, няколко крави мукали пред портите си и вятърът добил успокоевающи свойства. В това време Николчо и неговите другари дошли при една върба, извадили из джобовете си две доволно големи стъклета с ракия и една хартийка с бадем и седнали на тревата.
- А купи ли локмаруху? - попитал един от Николчовите другари, който имал бледно лице, крив нос й дебели устни и на когото името било Христьо Новият.
- Купих - отговорил другият, който имал червени и дебели бузи и чисто бяло лице и на когото името било Михал, попският син.
- А за какво ви е локмаруху? - попитал Николчо.
- Aх ти, лапнимухчо! - казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. - Ти, както се види, няма да изпедепцаш занаята, а хората казват, че скоро ще да заминеш и гологан-бейовците! Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Л знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът.
- А който я пие с локмаруху, той се жени на вересия - казал Николчо и хванал другарина си за носа.
А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да види една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, - ако и да не било за доктора, - не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, погледал й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.
- А знаеш ли защо съм дошел? - попитал той майката.
-Дошел си да ме видиш - отговорила тя зачудено. - Аз пращах да те викат.
- Не е то така - казал докторът. - Аз дойдох да се годя.
- А за кого мислиш да се годиш? -попитала болната.
- За вашето момиче - отговорил той. Жената се зачудила и казала на лечителя да й даде да се поразмиели, да поговори с мъжа си и с дъщеря си и да му отговори на другия ден. Но гюловата ракия бива луда даже и тогава, когато се пие с локмаруху, и докторът обявил на болната, че той не може да чака и че годежът тряба дастане тутакси. Майката, която била умна жена, пожелала да се възползува от гюловата ракия, защото момйчето й, което принадлежало на сиромашки родители и което нямало особени прелести, никога не би намерило по-добър младоженец, и затова повикала по-големия си син и изпроводила го да повика баща си, който в това време се намирал в кръчмата и пропивал своята седмична печалба. Бащата дошел и довел със себе си няколко души свои роднини и приятели. Когато добрите хора изпили още по няколко чаши гюловица и когато си поприказвали за едно, за друго, то майката се изправила на постелята си и обявила на събранието, че докторът иска дъщеря им. Произлязло още едно пиене и докторът бил сгоден. Той дал на момичето пръстена си и десетинв едри жълтици, между които се намирали и няколко калпави ирмиличета... После годежа честното събрание се нализало дотолкова, щото гюловицата захванала да не намира вече свободно място, връщала се назад и текла по брадите на своите любители. Отишли си посред нощ, и един от тях писали м и с л е т е, други н а ш о в е, а трети о н о в е. Докторът, който не бил в състояние да напише самостоятелно нито просто л ю д е, тръгнал към къщата си под менторството на четири силни ръце, които го държали под мишниците, и под ръководството на едно разумно същество, което му местило краката. На другия ден той спал почти до пладне... Когато се пробудил и когато повикал слугата си да му подаде да се омие, то няколко ранобудници от вчерашните негови приятели, над които даже и най-чистата гюловица нямала "алилуйско" влияние, влезли в стаята му, климнали с главите си, поухилили се и казали:
- Честита ви радост.
Докторът се хванал за носа, защипал се, потьркал очите си и тупнал си крака о одъра, - той мислил, че спи, - но неговото упражнение останало съвсем напразно.
- Честита ви радост - повторили гостите.
- Каква радост? Какво се е случило? Да не се е отелила стринината крава? - питал докторът и мигал като куче във воденица.
- Ние ти казваме за годежа - отговорили гостите.
- Боже мои, той не помни! - казал поп Кън.
- Нема не помниш, че ние те годихме снощи вечер? - попитал поп Желязко.
Когато докторът чул тия не твърде утешителни думи и когато си припомнил своята пловдивска годеница, то по тялото му преминали студени тръпки.
- А за чие момиче ме сгодихте? - попитал той.
Събранието опулило очите си и раззинало "възприемниците" си. Повдигнал се смях, попържни и различни разсъждения.
- Аз бях пиян, аз нищо не помня, аз се връщах от Таш-бунар, аз се бях наклянкал като копач - говорил докторът.
- Пиян, не пиян, а момичето е вече твое - отговорил един.
- Хайде да идем у невястата, защото отдавна вече те чакат, - говорил други.
- Хайде, облечете се - заповядал трети.
- И такава сватба до сега не е бивала в Казанлък - говорил четвърти.
Когато събранието изказало всичките свои мнения, разсъждения и обвинения, то докторът се удврил по челото и извикал:
- Ето какво ми направи проклетата гюлова ракия.
- Благословенное вино и проклятое пиянство - проговорил поп Желязко и помирисал джубето си, което му давало духовна храна, защото то е имало обичай да се облива с гюловица всеки пет минути.
- А как вие пиете гюловицата - с локмаруху или без локмаруху - попитал даскал Славе и погледнал доктора в очите.
- С локмаруху - отговорил докторът печално.
- Чудно! - проговорил даскал Славе и погледнал из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.
Докторът навел главата си и мислил така философически, както обикновено мислят ония нещастни хора, които са прехапали езика си. Най-после той се обърнал към сватовете, помолил ги да го оставят да се облече и заръчал им да го почакат или в кръчмата, или у невястата, на която името и къщата му станали вече известни. Събравшите са излезли.
- Приготви коня ми - казал докторът на слугата си и погледнал из прозореца.
- А де ще да идете? - попитал слугата.
- Не е твоя работа -отговорил докторът сърдито. - Ти си найди кираджийски кон и намери ме в Пловдив. Събери всичкия ми калабалък и донеси го със себе си.
След няколко минути после тоя разговор докторът припущал вече коня из полето и достигнал благополучно първото село...
- Ето ти и гюлова ракия! - бъбрал той и боял се да погледа назад. - На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му... Да изсъхне до корена... Насмалко щях да почерня главата си. "Пий я с локмаруху", казва Славе. Ето ти и локмаруху... Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря...? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.
Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойството й, то и на съне гледаш чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си...
Хайдете най-после да оствиме и ние тая пущина, да идеме под върбата и да видиме какво прави Николчо и неговите другари, защото захваща вече да мръква. Когато трите надежди на казанлъшкото бъдеще изцедили едното стъкло, то пред тях се изправил синът на Хюсеина Налбатинът, който е известен на всичките по-опитни казанлъшки младежи и който се ползува, не с твърде похвална слава между, своите братя. Ако вие да би попитали някого от нашите учени младежи за качествата и за нравственостга на тоя още млад човек, то тия би ви разказали множество похвални историйки и различни хероически подвиги, които е той направил из града и които отговарят на техните прогресивни достойнства; а ако би попитали за него и за неговото поведение "неговите роднини и старите турци и българи, то би получили такъв отговор, който би ви накарал да затъкнете ушите си и да побегнете през девет земи в десетя и през девет води студени. И наистина, Хюсеиновият син се дружил само с ония казанлъшки "мамини чедица", които спали да пият, яли да пият и живели да пият. Той и Николчо се помирисали, харесали се един другиму, залюбили се един в другиго и тръгнали да мерят улиците и полетата. "Инстинктът е второ правило" - казват умните хора.
- От тия две момченца ни една майка няма да види никакво добро - говорили старите и климали главата си. - Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво гледа Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.
- Подобни хора тряба да се затворят при лудите и да им се налива на главата студена вода, защото от пиения бяга и лудият, - говорил Али ага и гладил брадата си. - Ако аз да би имал власт, то би им ударил по петдесет дегенека и извадил би из главите им всичките гюлови миризми, а после би ги изгонил из града да не мърсят чистото и доброто. Краставата коза тряба да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужва двайсет тоеги по петите. Охранил е коджамити ластагарин, а не може да му държи дизгинете! За убиване са такива бащи.
Такова е било общественото мнение за Неновия наследник, ако неговата чедолюбива родителница и да мислила, че като Николча нийде няма и че на чорбаджийските синове тряба да се прощават множество прегрешения.
Да видиме сега какво е произходило под върбата. Веселата компания, при която дошли още няколко градски чапкъни, продължила да пие гюловица и да яде бадем до първи петли, и когато няколко души, които още не били достигнали до последния градус, поискали да се върнат в града, то двамина хъркали вече на тревата и не разбирали нито от дума, нито от силните юмруци на Христа, който бил опитен във веяко едно отношение и който, по неговите собствени думи, имал в корема си достатъчно трагия. После дълги борби, после отчаяни усилия и после неподвижни съпротивления, двамина от компанията били оставени под божия покрив, а останалите тръгнали към града.
- Утре вечер тряба да направиме съвсем друго - говорил Христо и махал с ръцете си - На гладно сърце се не може. "Гладна Корнелия не може да надвие на бяла Рада...''
- Ра-ра-ки-и-я се не пи-пи-е след ед-е-енето... Ние не сме ру-у-сси - говорил Николчо и килкал се насам-нататък.
- Нема е грехота да пиеме вино? - попитал Христо.
- Виното тряба да пият копачите и поповете. Ние не сме жаби - казали няколко гласове.
- Утре вечер ние тряба да опечем две-три агнета и да повикаме цигани - казал Христо и подскокнал.
Компанията се съгласила. В това време юнаците се приближили до града и разделили се: едни тръгнали на ляво, други - на дясно, а трети - право напред. Николчо, налбантският син и Христо останали сами.
- А кой дявол ни носи по това време в града без фенер? Ако ни хване колът, то всичкото веслие ще да излезе из носа ни - казал налбантският син.
- Хайде да идем там и да поискаме Нониния фенер - казал Христо и изкикотил се.
- Де там? - попитал налбантският син.
- Вървете след мене и ще да видите. След няколко минути трите приятеля се запрели пред една малка къщица и потропали тихо на вратата... Около къщицата царувала мъртва тищина, месечината освещала стената на противоположната къща и блестяла с всичкото свое величие, милиони звезди се лъщели по небето, нощен ветрец духал откъм полето - и нищо повече...
- Вземи едно камъче и хвърли го вътре през прозореца - казал Николчо, който в това време захванал вече да дохожда в себе си.
Христо вземал камъче, хвърлил го и ударил стъклото на прозореца. След няколко минути из процепа на уличната врата се зачул тих женски глас, който питал с голяма осторожност кой е и що иска.
- Отвори - казал Христо и почукал по вратата с указателния си пръст.
Вратата се отворила и триумвиратът влязъл във Венериния храм.
Обратно към "Мамино детенце"
Баба хаджи Христина, калугерката, проповяда, че Казанлък е исторически и божествен град, защото старовременният рай, в който е живял наш дядо Адам с наша баба Ева, се е намирал не между Тигър и Ефрат, а между Стара река, между Баятът и между Кайнарджа. Това е вярно като ясен ден, ако госпожа Евдокия и да говори, че неверието е голям грях и че думите на библията, която е написана от премъдри Соломона, тряба да се почитат.
- Кажи ми ти, защо Старата река се нарича Стара река? А? - пита хаджи Христина и млаще с устните си така сладко, щото езикът й час по час изскача из своето гнездо.
- Старата река се нарича Стара река затова, защото е по-стара от Кайнарджа и от Баятът, - отговаря госпожа Евдокия и усмихва се с такава мазна усмивка, с каквато обикновено се усмихват всичките умни и знающи хора.
- А защо Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук? - пита хаджи Христина.
- Защото казанлъчени хвъргат на това място пепелта си - отговаря госпожа Евдокия. - Ако прекръстиме това място на български език, то ще да добиеме пепелено поле... Разбра ли сега?
- Махни се ти със своето пепелено поле - говори хаджи Христина и сърди се.-Казанлъчени никога не са хвъргали на това място пепелта си... Казанлъчени, вярвай ми ти, не са сопотненци и не са още изгубили своята голяма дъска... Сапунджиите им дават по една ока сапун за десет шиника пепел... Ако сопотненчени да би имали сапунджийници, то не би хвъргали пепелта си.
- Лъжеш, хаджи Христино, лъжеш! - говори госпожа Евдокия. - Ако в Сопот и да няма много сапунджийници, то има бояджийници, които купуват пепелта много по-скъпо от сапунджиите.
- А аз ти казвам, че Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук затова, че на това място Каин е утрепал брата си Авела, - говори хаджи Христина самоуверено. - Когато аз ходих на хаджилък и когато разказах на един божи старец, че мястото, на което Каин е утрепал Авела, се намира в нашия град, то светият човек ме погледа зачудено, помисли малко и рече ми, че това може да бъде и че ние тряба да направиме на това място още един манастир. "Мъжки ли манастир или женски?" -го попитах аз. "Направетего мъжки... Женски си вече имате"-каза той. Тоя старец беше много мъдър и добър човек. "Христино, ти си света жена, ти си избрана от Бога, ти си втора Мария Магдалина - ми казваше. - Царството небесно е направено само за такива жени". "Отче, благослови ме"-му казах. "Да си благословена, дъще моя",-ми казваше. "Отче, опрости греховете ми"- му казвах. "Опрощавам ти ги" - ми казваше. Такъв праведен старец аз никога не съм виждала... Когато тръгнах из Ерусалим, то той, сиромахът, и заплака! "Пак останах клето сираче"- казваше, а брадата му са друса като пловдивска талига! Ти, Евдокио, още не си виждала свети хора.
- Той ли ти изеде паричките? - пита Евдокия и смее се.
- Какво се смееш като гевендия? -пита хаджи Христина и бледнее от яд. -Ако ми е изял парите, то тия пари не бяха твои... Видиш ли сега?... На заем ти не искам. Всеки може да харчи своите пари и да ги дава комуто ще.
- А кара ли ти се дядо духовник? - пита злобно Евдокия.
- Какво се подиграваш с дяда си духовника! - вика хаджи Христина. - Знаеш ли ти, че той и пие, и яде с владиката? Езикът ти отрязва...
- А Неновият син? Какво ще да ми кажеш за Неновия син? - пита госпожа Евдокия.
- А налбантският син? - пита хаджи Христина.
- Какво налбантският син! И Неновият, и налбантският син ходят не при мене, а при тебе, - вика госпожа Евдокия и скуби от яд косата на ушите си.
- При мене ходят, а при тебе спят - казва сърдито хаджи Христина и излазя из келията.
Из гореприведения разговор любезният читател може да види твърде ясно, че возпитанието и образованието на нашия херой се е продължавало енергически и че Казанлък се е приготовлявал да приеме в "лоната" си зрял и опитен гражданин. В това време името на тоя гражданин се носило вече от уста в уста и всеки се старал да каже нещо ново за неговото бъдеще. Из града ходили даже и такива слухове, които накарали Нена да се поразмисли и да прочете на сина си дълга лекция.
- Знаеш ли ти как се печелят парите? - питал Нено и въсил челото си.
- Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, - отговорил Николчо и погледал на баща си така, както гледа знающият ученик на учителя си.
- Това е така, но старите хора говорят, че имането се печели лесно, а спестява се мъчно, - казал Нено и лицето му приняло по-благосклонно виражение. Из всичко се видяло, че той е останал задоволен от първия отговор на сина си.
- Щото се печели лесно, то се и харчи лесно - отговорил Николчо.
- А печелил ли си, да видиш как се печелят?
- Попитал бащата и лицето му изново приняло строго виражение.
- Ако всичките хора да би захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен - отговорил политико-економистът.
- Мълчи, магарешки сине, и слушай какво ще да ти кажа - казал Нено и тупнал с крака си. - Аз би желал да зная, отде си ти вземал пари да купуваш чопрази и копринени подрясници на калугерките? Ти мислиш, че аз не зная какво си правил оная събота в метоха! Жив ще да те одера! Aко бъдеш такъв, то хич да те няма. Оная вечер се срещнах с Али ага и той ми каза, че ти ходиш с Налбантооглу по кавенетата и по кръчмите и напивате се като копачи. Той мислил да ти удари един добър бой, но не поискал да ми развали кефа. А трябало е да те побие. Ти нямаш ни срам, ни очи. А какво си правил оная вечер в Долнята махала? А? Де си ти нощувал? Боже мой, моят син, Неновият син, синът на Нена чорбаджи, ходи по кръчмите, напива се пиян, ходи по жени, свирят му цигани, прави зефети! Това не може вече да се търпи. Аз ще да те...
В времето на всичката тая лекция Николчо гледал из прозореца и изучал природните наклонности на врабчетата, които се борили на крушата, а когато баща му изрекъл последните думи и когато естествоизпитателят видял майка си, която вървяла по двора и влязла в зимника, той изскокнал от стаята дотолкова бързо, чегато гори къщата им. Ако някой психолог да би обърнал своето внимание на Николчовото лице в онова време, в което той видял майка си пред вратата на зимника, то би трябало да заключи, че нейното невинно действие е произвело на сина й дълбоко впечатление или че от нейното влазяне в зимника зависи щастието и съдбата му. Нено бил твърде зачуден, когато видял, че синът му не желае да слуша неговите съвети, но когато Николчо изскокнал из стаята и когато се спуснал към зимника като пощръклял, то лицето му станало бяло като кърпа. Той имал ясно основание де мисли, че наследникът му е полудял... Нено станал и приближил се до прозореца. Но в оная минута, в която Николчо мислил вече да прескокне прага на зимника и да влезе вътре, из него излязла неговата родителница, която накарала и синът, и бащата да отстъпят няколко крачки назад... Дебелото утешение на Нена чорбаджи било в тия минута ужасно: лицето му било бледно, очите му блестели, на устата му се появила пяна, косата му била рошава и посипана с пръст, а в ръката му се намирал доволно голям камък.
- Обраха ни, обрали ни са! - викала добрата жена и махала с камъка. - Само старите пари са останали... Аз бях ги скрила в дувара, между камъните... Олеле, Боже, какво ще да правиме сега?...
Осиромашехме, пропаднахме, изгубихме се... елате да търсиме. Що стоиш на прозореца като пукал? - извикала тя на мъжа си. - Ела да търсиме. Олеле, майчице, отидоха паричките ми!
После тия думи Неновица седнала на прага, вовряла пръстите си между косата и изревала така диво, щото и врабчетата на крушата оставили своите игри и захванали да слушат с внимание.
Нено излязъл из стаята, дошел при жената си и попитал я с особено нетърпение:
- Какви пари са се изгубили? Аз те не разбирам. Разкажи ми какви пари си изгубила.
- Какви пари! - повторила Неновица. - Моите пари, които съм събирала цели петнайсет години... Осиромашах, Боже, осиромашах!.. Гладна ще да ходя на стари години...
- А много ли бяха? - попитал Нено и въздъхнал.
- Много бяха - отговорила Неновица. - И гердана ми, и ривцето ми, и рубийкте, и татовите жълтици, и мамините парици и...
- Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола, - казал Нено яростно. - Да не си ги крила в зимника, а да си ги дала мене... Кажи ми, защо си ги крила и от мене? Плачи сега... Яла сам ти тука - казал той на сина си. - Да ми кажеш де си дянал майчините си пари и много ли са били тия пари... А аз седя и се чудя, отде той взема пари да харчи със своите приятели-чапкъни! Онази вечер той е дал на циганите, които са му свирили, стара махмудия... Казвай кой е откраднал парите на майка ти?...
В това време Неновица повдигнала главата си, погледала на сина си, който стоял пред нея ни жив, ни мъртъв, и казала:
- Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки. Николчо никога не е влазял в зимника.
Тия няколко думи охрабрили нашия херой до такава степен, щото той повдигнал главата си и повторил твърдо и без запинане думите на майка си:
- Аз никога не съм влазял в зимника, и не съм можал да зная, че майка ми си крие парите в дувара.
- А кой ти е давал да харчиш из града и по зефетите? - попитал бащата.
- Аз му давах - отговорила майката. После тия кратки обяснения, бащата, майката и наследникът влезли в стаята и съставили домашен съвет.
- Парите тряба да се намерят - решил Нено.
- Измекеринът и измекерките тряба да се закарат на конака и да се помъчат - решила Неновица.
- Да се пита Иван отде е вземал пари да си купи арнаутски пищови и чохяна аба, - решил наследникът.
Разбира се, че тия три решения тутакси били турени и в действие. Измекеринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани, подмамяни, разтърсвани и други такива, но работата се не повдигала напред и парите се не намирали. Слугите говорили, че Николчо, който говори, че никога не е влизал в зимника, лъже, и привождали множество доказателства, но Неновите думи били закон, и тия били принудени да мълчат и да търпят различни мъчения. Това дело се продължило цели два месеца.
Един ден, когато слугите трябало да бъдат изведени пред съдилището последен път, в Неновата къща се случило едно доволно важно събитие. Един от градските търговци, който продавал ракия, локмаруху, бадем и други раздражающи и услаждающи стомаха предмети, излязъл пред горделивите, но сънливи очи на кир Нена и обявил му, че негова милост тряба да му заплати - като на сиромах човек, който печели своите пари с мъка и с изобилен пот, - две хиляди гроша за ракия, за бадем, за смокини и за локмаруху.
- Две хиляди гроша! Какви две хиляди гроша? Ти си полудял! А за кой дявол ни е бил твоят локмаруху. Хвала Богу, коремите ни са още здрави!... Ракия имаме да удавиме цял Казанлък, а смокини и леблебия не ядеме...
Търговецът извадил из пазухата си един дълъг тефтер, които бил подвързан с червена кожа и които бил везен с черна кожна връвчица, с топченце на края, отворил го и захванал да чете:
- Една ока гюлова ракия - четри гроша и половина; половин ока рахат локум - 12 гроша; едно бурилче с черно вино - 134 гроша...
- Стой, стой... Не ща да слушам - извикал Нено и хванал мустака си. - Я кажи ми ти, от кого си купил черното вино?
- От вас го купих - отговорил търговецът.
- Махни се сега от тука...С лудите хора аз нямам никакво вземане-даване. Комуто си дал виното и бадема, от него тряба да си търсиш и парите.
- Ще видиме, - казал търговецът и излязъл из стаята.
Това произшествие накарало вулканът да се замисли и да се разговори с жена си малко по-сериозно.
- Наш Никола ще да ни направи някоя пакост - казал той.
- Какво ти прави детето? Аз мисля, че Николчо не е крив. Нашите бакали и механджии са лошави хора... Ако си е купил за два гоша леблебийка, то тия са написали две хиляди гроша. Не плащай му.
- А ти вземала ли си нещо из бакалницата му?
- Вземала съм една ока ориз и един камък сол.
- Иди и плати му.
- Как! Да му заплатим две хиляди гроша? - Плати му за ориза и за солта. Какво са мислили да говорят по-после между себе си двата съпруга, това остава и за нас и за всичкия свят неизвестно, защото в това време в съвещателната стая влязъл един от богатите казанлъшки граждани и донесъл със себе си пълна кесия с пари. Нено и новопришедшият вземали дъската и захванали да ги броят. След четвъртин час Нено събрал парите в две кесии: в едната били бели пари, а в другата - жълти, оставил ги на миндерлъка и рекъл на длъжника си:
- Хайде да се качиме горе, да ти дам тимисюка и да пинеме по една гюловица.
Длъжникът, като всеки разумен човек, се не отказал да пропусне някоя и друга и да осиромаши своя заимодавец барем с един грош за неговите Хаджи-Калчовски проценти, и тръгнал след Нена с такова смирение и благоговение, чегато го водят на изповед или пред кума. Скоро двата приятеля седнали в оная стая, която се намирала на горния кат на къщата и в която Нено и Неновица приемали гостите си, и пред тях била турена квадратна скемля, накрита с червен месал, на която се намирала ракия и мезенце.
Но ние, които не обичаме да гледаме как пият и как гълтат чуждите гърла, тряба да оставиме Нена чорбаджи и неговия приятел да слеземе доле, да отвориме вратата на оная стая, в която са оставени кесиите, и да видиме какво произхожда из нея. Най-напред ние ще да видиме, че един от прозорците, който се намира пред градината, е отворен и че из него гледа Николчо... Лицето му е алено, по челото му чучурка едър пот, очите му мигат уплашено,а гърдите му се повдигат сърчено... Но гледайте, гледайте. Той търси нещо из градината; той намира някакво си китюче и донася го при прозореца; той стъпя на него и хваща се за черчевето на прозореца; той се повдига нагоре, стъпя на прозореца и влазя в стаята; той се приближава до миндерлъка, взема една кесия и скрива я в пазухата си; най-после той скача изново в градината, занася китючето на мястото му, затваря прозореца и изгубва се от пред нас.
Хайдете, ако искате, да идеме и да кажеме на Нена. Или почакайте... Тряба ли ни да се мешаме в чуждите работи, а особено в такива случаи, когато в тая или в оная история са замешани не чужди, а свои хора? Човечеството е направено така, щото то не обича да му вовираме пръста си във окото и да откриваме ония истини, които са за него тежки и неприятни. Изречението "Не вовирай носът си, дето те не питат", се е появило от това, че твърде често човекът иска да скрие онова, щото търси и щото желае да намери.
Когато двата приятеля излели в "преизподнята" си по три прогресивни чаши, то уличните врата се отворили и Нено бил повикан да заповяда на конака. Той слязъл на двора и тръгнал към вратника, но когато се усетил, че е оставил парите си незаключени, то казал на жената си да ги прибере и излязъл на улицата. Неновица, която не знаяла колко пари е приел мъжът й, влязла в стаята, намерила останалата кесия, отвезала я и захванала да рови из нея.
"Аз тряба да си взема лихвата - помислила тя и погледнала към вратата, чегато се бояла от някого. - От сега нататък аз няма вече да крия парите си в зимника - продължала тя да размишлява. - Хорските очи са лакоми... Аз тряба да ги закопая под одъра или в градината."
После тия практически рамишления Неновица извадила пет бели меджедиета везала изново кесията и затворила я в раклето, което се намирало под иконостаса. С петте бели меджедиета, които останали в ръката й, тя тръгнала към градината и отишла под голямата ябълка. Какво е правила под ябълката тая разумна жена, ние не тряба да знаеме, защото парите са скрити на най-тайните места и защото нашата обязаност е да идеме в конака и да видиме защо е викан Нено чорбаджи.
Когато Нено влязъл в конака, то пред него се изправил Лли-ага със своето важно лице и със своя строг поглед.
- Я кажи ми ти - казал той, - защо си затворил слугите си и защо искаш от тях онова, щото не е у тях? Аз твърде добре зная, че ти и сам не вярваш, че парите на жената ти са откраднати от тия сиромаси. Покай се, Нено, дорде не е станало късно. Онзи, който ти е дал душа, гледа от небето и приготовлява се да ти отмъсти за сиромашките сълзи. Боиш ли се ти от Бога или не? Кажи ми ти защо ходиш в черква, защо слушаш думите на божите избраници и защо правиш метания до земята, когато сърцето ти е обърнато наопаки? Знаеш ли какво е казал Исус на учениците си? Ако не знаеш, то аз тряба да ти кажа, че той ви заповяда да бъдете кротки като агънца и праведни като младенци. Ех, Нено чорбаджи, не си ти христиенин, не си ти правдолюбив човек! Не онзи е христиенин, които прави златни кръстове и който се моли пред тях, а онзи, който изпълнява думите на божиите пророци и който живее честно и праведно. Вие ненавиждате евреите и казвате им, че техните прадеди са разпнали Христа. А какво правите вие? Не разпинате ли го и вие сами всеки ден и всеки час? Не подигравате ли се вие с неговото свещено име? Я погледай се на кого си заприличал; я разгледай своите работи; я претегли своите грехове... Не, не на евреите, а на, такива хора, какъвто си ти, се е запекла светата кръв на Христа и на неговите апостоли. Иди и пусни своите невинни служители, които оплакват дните си и които проклинат оная минута, в която са влезли в твоята къща. Парите е откраднал синът ти... Вярвай ми - аз никога не съм лъгал, - че Никола е тръгнал из лошавия път. Потегли му дизгините... В продължението на една неделя той е изхарчил из града повече от пет хиляди гроша. Събери си ума в главата и постарай се да поправиш работата, дорде не е станало късно... Не мисли, че хората са волове и че не разбират кой е крив и кой е прав... Знай и това, че ако не послушаш моите съвети, то нашите граждани ще да те накарат насила да бъдеш по човек. Хайде, върви си сега!
Думите на Али-ага направили силно впечатление на мазното Неново сърце, което отдавна вече престанало да се мърда, защото лойта и душевните качества на човека са тясно свезани между себе си. Той влязъл мълчешката в стаите на забитина, явил му, че парите са намерени, и помолил го да пусне слугите му; а после се върнал дома си, повикал жената си и седнал на миндерлъка. Лицето му било бледно и безпокойно.
- Аз ти казах, че парите е смъкнал нашият локмазанин, а ти не ми повярва, - казал той. - Ние тряба да помислиме, какво ще да правиме с него. Дървото трябва да се изправя дорде е младо.
- А какво ще да правиме с него? - попитала родителницата. - Не искаш ли да го утрепеме?
- Не да го утрепеме, а да го ожениме, - казал Нено и лицето му се разяснило като мокро кадифе. - Ако го ожениме, той няма вече да ходи по чуждите жени, а ако не ходи по чуждите жени, то няма вече да харчи на вятъра.
Това логично заключение на мъдрия човек, което най-напред било посрещнато от майката не съвсем приятелски, после дълги разсъждения и препирни било приемено.
Обратно към "Мамино детенце"