Познавате ли вие Петра Бамнята? Аз зная, че го познавате, защото неговата къща е изградена на два ката и защото дворът му е заграден с висок оросанлия дувар. Когато байо ви Петър върви по улицата, то фигурата му представлява бозаджийска кобилица, защото "чувството" му е уголемено доволно значително от хранителните частици иа папаз-яхниите и от търтиците на перушинното царство. Но най-главното достойнство на бая ви Петра се заключава в това, че тоя достоен за уважение и почитание човек почти всякога, когато отива в кръчмата, държи ръцете си отзади и брои една твърде дълга,кехлибарена, без кръст, броеница, Ако умните хора и да говорят, че сърцето на човека има обичай да изплува, като дървено масло над водата, на неговото богоподобно лице, но аз никак не мога да се съглася с тяхното мнение, защото "представителят" на бая Петра няма нищо общо нито с неговия кръвочистителен орган, нито с неговата мозъчна нравохранителница, нито с неговата нервна система. Познато е вече, че между душата и тялото съществува такова голямо сходство, каквото ние намираме само между калугерите и котараците; но природата доволно често обича да прави революции даже и против своите собствени закони, и ето, наш байо Петър, ако и да е дебел и мазен човек, се отличава с добро сьрце и с известна пропорция чист разум. Така например, ако вие добиете воля да го попитате, кое месо е по-добро, мършавото или дебелото, то негова милост ще да ви отговори, че "чревоугождение, якоже глаголеть премудри Соломонъ, есть грехь велики". С една дума, байо Петър е такъв един човек, който ако не би се преселил в Калофер, би можел в доволно непродължително време да втъкне в пояса си даже и едноокия калоферски цар. За Калофер аз няма какво да ви разказвам, защото калоферчани представляват сами себе си не само в своята собствена къща, но и на цариградските кръстопътища. Даже и калоферският векилин се съзнава, че в сляпото царство царува и оная глава, което има вдно око. Разбира сс, че гореизразеното от нас мнение е само голо предположение защото байо Петър никога не би се съгласил да остави Казанлък и неговата гюловица, ако ние да би му предложили даже и болградско примарство...
- А какво би аз намерил във вашия прехвален Болград? - ще да ви попита байо Петьр.
- И сляпо, и глухо, и нямо и килаво царство - ще да му отговорите вие с твърдо уверение, че вашите думи никога няма да достигнат до примарски уши.
- А имат ли болградчени гюловица?
- Нямат.
- А имат ли хубаво вино?
- Имат.
- А имат ли хубав пелин?
- Имат.
- Червен или бял?
- Пелинът на Паничерски е червен, а на бача ви Ивана е бял.
- А мезенце имат ли?
- Ама си ти неверни Тома! А бива ли кажи ми ти, вино без мезе? Болградчени не принадлежат нито на "латинската джинта", нито на свищовската академия, нито на пловдивската философическа школа, в които даже и пастърмата се прави от латински древности, от български ножички и от елински ръкописи. Болград, мой брайно. прави такава пастърма, която се топи в устата ти като овчо масло. А евтиния, евтиния! Такава евтиния вие не можете да намерите ни във вашия женски манастир, който продава, а не купува. Знаеш ли ти, че ако да не би била тая евтиния, то честните болградски бащи и майки отдавна вече би изпроводили своите многоуважаеми примари в дрънкалника?
- Не говорете ми вече за тоя богоизбрани град, защото ми потекоха лигите,-ще да ви каже байо Петър. - Ох, ако болградчени да би имали и гюлова ракия, то аз тутакси би оставил нашия рай и станал; би или професор в тамошната централна школа, или свещеник на новата черкова, или би се главил у примарина да паса конете и воловете, които се прекарват през руската граница.
Аз мисля, че из тия няколко реда вие сте си съставили вече някое понятие за характера и за душевните красоти на бая Петра, за когото имам намерение да ви разказвам доволно дълги истории.
Но при всичката своя важност и при всичките свои сериозни преимущества, байо ви Петьр понякогаш обича и да се шегува, но неговите шеги не приличат нито на славословията на калоферския сатирик Генка Мурина, нито на пловдивския мъдрец хаджи Калча. Байо ви Петър е навсякъде и във всичко е оригинален, защото принадлежи сам на себе си. Така например, ако той види във времето на своите странствувания из града някоя натруфена жена, на която времето е прекарало вече по челото рало, то пее под носа си:
Мари, Радо, мари гиздосио,
Дососа ми твойта хубосия:
Криво перо на кьораво око,
Кован ,гердан на шугава шия,
Сърмен колан на гола мешлина,
Два мингюша на келяви уши,
Жълти чехли на спукани пете.
Ако види, че някое момченце повдига носа си високо и че в корема му свирят тетевенски цигани, то пее:
И аз си имам тежко имане,
Вземи ме, Радо, вземи ме лудо:
От мишка меше пълно с сирене,
От жаба кълка гьовде пастърма,
От свърдел дупка пълна със брашно,
И аз се храня и госте викам.
А ако види, че някой ергенин се е заседял и не мисли да се ожени, то си подсвирва и пее знаменитата ергенска песен:
Заборавих да се женя,
Дор ме чичо не подкани:
"Ожени се, чичовото,
Дорде си ми млад и зелен,
Та си вземи сляпа Райка -
Тамам мома на сто годин,
А ти ерген сто и двайсет.
Но понякогаш неговите шеги принимават и по-невинни размери. Така например, ако той види някоя хубавичка женица или някое гиздавичко момиченце, то се прокашлюва; а ако срещне някоя калугерка, то си опина десния мустак.
Байо Петър е женен и има два чифта деца: две момченца и две момиченца. Но преди да захвана да ви разказвам за главнодействующето лице в нашия разказ, аз съм длъжен да ви опозная и с жената на бая Петра. В нашето отечество съществува и такъв сорт жени, които ни заставят да мислиме, че умът и разумът се изпровождат в човеческите глави от някоя си свърхестествена сила, която за едни хора бива майка-защитница,а за други - мащеха. Жената на бая Петра, на която името едно време е било Пена и която в сегашното време се нарича просто Петровица Бамнята, е такава разумна жена, на която се чудят даже и казанлъшките Христови учители, а младите невести, съзрелите жени и старите баби доволно често дохождат да искат нейните съвети, които тя раздава на драго сърце. Разбира се, че и в Казанлък, както и във всичките други градове под ясното небе, съществува завист, ненавист и други лошави обичаи, които са се появили между човечеството още във времето на господина Каина и които най-често правят своите гнезда в женските сърца. Едно от тия сърца, което желало да блести из Казанлък, но на което Петровица затъмняла славата, казало веднаж, че от умните и добрите родители се раждат развалени деца.
- Ще видиме - отговорила Петровица и окото й и ден и нощ било обърнато към нейните четири гълъбчета.
Най-голямото й детенце беше момиче и наричаше се Пенка. Аз би желал да бъда изографин и да ви изпиша това невинно лице, тия ясни и живи очи, тия бяло-хримизни бузи, тия алени устници, тия вити вежди, тия високи гърди, тая бяла шия и тая тънка снага. Но Пенка имаше и друго достойнство, което не овехтява и което се слави и после смъртта му. Това момиченце имаше добро сърце, здрав разум и такава пъргавост, каквато се среща само у невинните и честните създания. Нейният крехки глас и нейните весели песни се разнасяли из всичката махала, а нейната работа се славила даже и между най-добрите казанлъшки домакини. Ако вие да би погледали на нейните платна, на нейните кенета и на нейните опечени вече пити, които тя носи на рамото си из фурната, то би трябало да се съгласите с мене, че българката тряба да се тури на венеца между всичките жени под синьото небе на първото място.
- Който вземе това момиче, той ще да премине живота си така, както не са го преминовали ни най-щастливите бащи, - говорили даже и ония бабички, които не обичат да хвалят никого.
- На майка си се е изметнела - говорили мъжете и въздишали така, чегато техните мили стопанки са им дали да помиршат коприва или трит хрян.
Колкото за ергенчетата, които гледат повече на лицето и на снагата, нежели на мозъчната машина, която управлява човека, за тях ще да ви кажа само това, че и тия не могли да не въздишат и да не мислят за Пенка, защото в нея се е заключало почти всичко, щото е достойно за похвала или за обич. Но съществовало и такова сърце, което тупкало малко по-сърчено, когато се срещало с Пенка и когато гледало в нейните мили и ясни очи. Това сърце е принадлежало на Стояна Тончов, който се е считал от всичките граждани за добър, за честен и за способен момък. Единствената причина, която не е позволяла на Тончова да стои на един ред с първите казанлъшки граждани, се е заключала в това, че той е произходил от сиромаси родители и че майка му е обичала да лита из града без никаква нужда, като всяка градска сваха; а всичкото това не е могло да се харесва на казанлъшката буржуазна аристокрация, която отдавна вече има стремление да отдели пшеницата от къклицата.
- Добро е момчето! - говорил един от казанлъшките ески-фудули. - Да не е такава майката, то за него и дума не би трябало да бъде... Работата си гледа и парички вече има.
- Всичко му иде отръки - отговорил един от ония старци, които, обичат да хвалят само ония хора, които им са направили някое добро. - Помолих го да ми направи една работа и той я свърши юнашки.
- Да го избереме за епитроп на училището - казал Ганчо Попов, който обичал да си дава мнението само в такива случаи, когато чорбаджиите са решали вече някоя работа.
- Не бива, не бива... Това не може да бъде... Аз не ща да ни се смеят захаралийци... Майката се скита по цял ден из града, а синът й да стане епитроп! - казал първият.
Из тоя нищожен разговор вие видите вече, че Стоян е бил достоен да обърне към себе си вниманието не само на казанлъшките граждани въобще, а частно на ония бащи, които са имали щастие да отгледат чернооки животинчета и да им намерят покупатели. А какво е мислил за Стояна байо ви Петър, който така също е имал дъщеря и който е мислил вече да я изпроводи в чужда къща?
"Стоян е добро момче- мислил той и броил броеницата си. - Майка му, казват, не е до там... А какво майка му? Жена като жена. "Ходи из града, като калайджийка - казват. А като ходи, то що е? Всички ходиме, Аз се не прибирам от утрента до вечерта... Но аз ще да дам дъщеря си не на майката, а на сина. "Ако майката не е за пред хората, то такъв тряба да бъде и синът" - казват. Нека си казват. Момчето гледай, момчето. Преди три деня той искаше да ми каже нещо си, но дойде Константин Мъглата и прекъсна ни мухабета. Ако дойде да я поиска, то аз ще да я дам. Който търси гъши яйца, той не еде и кокоши".
Разбира се, че и майката, която, както казах вече по-горе, е била умна и разумна жена, не е била противна да даде детето си на такова ергенче, което е имало всичко, щото се изисква от един добър гражданин.
"А нема коренът на баща ми беше по-добър? - се питала тя и размишляла хорските глупости. - Моят свекър е ходил с кърджалиите и горил е света, а хората казват, мъжът ми е от добър корен! Иди после това и разбери хорските умове. Аз зная, че ние няма да намериме по-добър зет от Стояна. Моята свекърва казваше, че ако купуваш вол, то тряба да му гледаш врата и копитата, а ако главяваш ратай, то да гледаш в какво е обут и как държи остена. "Който носи дебели царвули, казваше тя, той може да носи и емении, а който носи карловски червени катъри, той не може да носи царвули... А знаеш ли, булка, че ни едни червени катъри не са осветлили образа на баща си". Ето каква беше моята стара свекърва! Но хората казват, че Стоянова майка е развалена жена и че нейният син я слуша и почита. А нема е това лошаво нещо? Умният син тряба да почита и най-лошавите родители, защото тия са му дали живот и защото са го отгледали. Почита майка си!... А какво тряба да прави? Да я убие ли? Зла, добра - майка му е".
Да видиме сега какво е мислила за Стояна сама Пенка, за съдбата на която са се грижили няколко добри същества. А кой може да ни разкаже тайните на женското, а особено на девическото сърце, когато това сърце има толкова много улички, тъмни кьошенца, криволички и др. т.? Кой може да ни каже, какви мисли могат да се въртят в главата на едно младо и невинно същество, което захваща да живее, да обича, да ненавижда, да мисли за своето бъдеще и да критикува общественото устройство? Най-после, кой може да ни каже, какви сънища гледат ония живи, подвижни и пъргави натури, у които се е появило вече стремление за нов живот, за различни наслаждения и за удовлетворение на своите нравствени нужди? Не зная други как, а аз би желал да ме видят насъне всичките шестнайсегодишни момиченца... Искате ли да ви открия и друга тайна? Аз би желал да бъда двайсетгодишно ергенче и да видя насъне как сънуват дългокосите божи създания... Чудно нещо! Вие и сами вече видите, че моите желания са нищожни и че природата никак не би пострадала, ако би ги изпълнила; но... Но, зер! Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и сънищата овехтяват така също, както овехтяваме и ние сами. Едно време, когато косата ми беше още черна, когато лицето ми беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща... Всичко премина... Останаха само едни голи и боси възпоменания, които не само че не радват, но убиват в нас и настоящето щастие, ако то и да е обгризено от всяка една страна...
Но да махнеме с ръката си и да влеземе в Пенкината градинка, в която съществуват всякакви цветя. Аз обичам тия момински градинки, които съществуват само у ония народи, които са увардили своята невинност, които не са "вкусили от европейските познания добра и зла" и които са още млади и чисти. В България тия градинки не са нищо друго, освен девически храмове, в които се моли невинността и в които преклонява коляното си светата натура. Пенкиният храм е бил хубав и затова, защото е била хубава и неговата жрица. Аз смело мога да кажа, че тая жрица е имала голямо сходство с онзи божур, който се разтваря утрента преди зора и на когото висят няколко бистри капки елмазена роса. Но хайдете да влеземе... Пенка ходи между лехите на, цветята, гледа на всякое от тях с искрена любов, въздиша мило и, както ми се чини, сладострастно повдига своите ясни очи нагоре, шепне нещо си и пипа гушката си... Но гледайте, гледайте! Тя намира един стрък невинен щир, изскубва го, тъпче го със своето малко краченце и пак въздиша. Из всичко се види, че на сърцето й са захванали вече да се борят ония човечески страсти, които се наричат живот и които се състоят от любов и ненавист... Гледайте, гледайте! Тя шепне нещо си, гледа към вратата на градинката, въздиша още веднаж, откъсва си малко здравец и мирише го. А какво ли тя там шепне? Слушайте, слушайте!
- А защо ли на годежите дават на сватовете здравец? Всичката градинка ще да ми потъпчат! У бабини Недялковичини и циганите влязоха в градината, чегато не могат да свирят отвънка... A у Николичини не намериха друго място, ами играха хоро в градината, - всичкото цвете изпогазиха... Стоян обича здравеца. Завчера аз видях, че той въртеше в ръката си един стрък здравец... Мама казваше на тата да ме даде Стояну. Аз чух през къщното прозорче. "Момчето е добро"-казва... "И аз зная, че е добро; по-добро нийде няма".
Какво е мислила да шепне Пенка по-нататък, аз не зная, защото ще да ида да посрещна Стоянова майка, която влаза в Петровата къща натруфена и накитена и носи в ръката си алена кърпа, в която сега за сега не мога да ви кажа какво се иамира. Прощавайте, аз отивам когато Стоянова майка влязла вътре и когато била поканена да седне, то тя захванала да мълчи ако и да принадлежала в числото на ония хора, които не обичат това занятие. Мълчели и стопаните на гостоприемната къща, ако байо Петър и да бил така също не слабословен хлапар... След десетина минути Стоянова майка, като погледала към тавана, се пресрамувала и казала:
- Горещина ли ви е? Аз съм станала вир вода.
- Горещина е - отговорил байо Петър.
- А какво ви правят дечицата? - продължала Стоянова майка.
- Здрави са - отговорила Петровица. - A ваш Стоян какво прави?
С последния въпрос Петровица желала да развеже езика на свахата и да облекчи обясненията й.
- Добре е. Тая година Господ му даде хубава печалба. Тряба, тряба вече, Петровице, да го оженя. Аз съм дошла да искам ваша Пенка.
Тия обяснения никак не зачудили Петра и Петровица, защото тяхна милост отдавна вече очаквали тая желаема сваха и защото били приготвени да кажат "да бъде".
След няколко часа после това Стоян отишел сам в Петровата къща да се разговори със своите бъдещи родители и бил посрещнат свесели лица и с няколко благословии.
Обратно към "Мамино детенце"
В Стояновата къща се събрали няколко души младежи да му "честитят радост" и да преметнат по някоя и друга бистра люляна. Събранието било весело и одушевено, защото бил празник и защото гюловицата се отличала и сама с меризма нй локмаруху.
- Ти вземаш най-хубавото момиче - говорил Никола Глухият и гледал към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало всичкото негово щастие.
- И родителите му са добри - пробъбрал Стойко Тахтата, който имал намерение да стане или градски чорбаджия, или векилин, или барем капзамалин, следователно обстоятелствата го принуждали да хвали силните и да критикува слабите.
- А кога ще да бъде сватбата?-попитал Иван Локмата, който имал обичай да мига и когато тряба й когато не тряба. - Гледай да я направиш по-скоро, защото след един месец аз ще да тръгна по гурбет.
- Скоро ще да я направя - отговорил Стоян. - Тая неделя ще да ида в Филибе да си купя едно друго - и работата е готова. Ще ли някой от вас да ме придружи до Филибе?
- Аз ще да ида - казал Локмата. - Нямам работа и в Казанлък... А кога ще да вървиш?
- Утре - отговорил Стоян и помолил другарите си да потретят.
- Стига вече, стига вече - отговорили няколко души от по-първите смъркачи. - По две изпихме. Има да ходиме и на други места.
- Ракията е хубава - отговорил Стоян и захванал да налива. Събранието замълчало и приготвило се да облобизае още веднаж утешителницата на човеческия род, и около обяд,когато всеки от гостите бил принуден да удовлетвори своите вътрешности с по-съществена храна, чудната утешителница имала щастие да се досегне осми път до устните на всичкото събрание, което се погрижило да реши, че сватбата ще да бъде замечателна и че Стоян тряба да прибърза, защото благоразумните хора имат обичай да чукат желязото, дорде е горещо. Стоян кимнал главата и на другия ден доволно рано се приготвил да тръгне за Пловдив. Дошли байо Петър и булка Петровица.
- Ти, Стоенчо, иди при Паскала, поздрави го от мене и кажи му да заповяда на сватбата. Той ми е голям приятел... Аз обичам богатите и тежките хора - говорил байо Петър и гледал на броениците си.
- Ти, Стоенчо, не харчи много - говорила булка Петровица.- Мисли за после. В сегашното време никой не прави вече такива сватби, каквито се правеха другоч. Филибелиите дават само по едно сладко и по едно каве. Няма кого да зачудиме! Напой ги, нахрани ги, развесели ги, а после ти се смеят, че гостбата ти била прегоряла, че виното ти нехелело, че ракията ти била слаба!... Не харчи много.
В това време Стоянова майка стояла близу до разговоряющите и размишляла:
"Още петелът не се е качил на полицата, а захванал е вече да кукурика! Не харчи, не прави голяма сватба, не гощавай хората!... На добро го учат!... Нека ни се смеят хората - филибелийците ще да гледаме ние! Мъжът носи кюмюр в копринена кърпа, жената седи по цял ден на чекмата, а кормите им свирят с тамбура, - ето какви са вашите прехвалени филибелийци. Аз искам да направиме сватбата като хората, ако и да не сме чорбаджии и градски кметове. "Ти, Стоенчо, калесай там кир Праскала"-казва сватът. Много ни тряба вашият Праскал. Всичката сватба ще да я развали вашият Праскал. "Дето стъпя гъркът, там трева не никне"-казват старите хорица. "Не пущай свине на гумното си, не приемай гърци в къщата си, не звтваряй кози в градината си и не калесвай цънцарин на сватбата си"- казваше едно време дядо Трифон. По-лани двама наши тонковци из Захара се ожениха за две филибелишки гъркини... В онова време аз бях в Захара.... Да видиш сватба, да видиш приказ! Окумили се нашите гъркини като самодиви пред русаля; повдигат очите си нагоре, като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли и мърждят челата си като гьопценски волове. Кокони, да ги вземе дяволът! В къщата си не би ги пуснала. Това им се не харесва, онова им не е по волята, това е лошаво, онова е смешно... Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите.ви са чужди, а честта ви е купена на вересия. Не сте вие за нази. Аз съм ходила няколко пъти в вашия град и познавам ви - от мене не можете да се укривте. Я вижте, приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здравие? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето? И вие ни се големите със своята хубост! Погледайте на децата си и вижте се какви сте! А какви са мъжете ви? За тях не тряба и да се говори. Надул се като въшка на перо, стъпя като щъркел, повдига главата си като паток и пъчи тумбака си като мисир. А защо ни се перчиш, кир Праскале? "Защото си купих чохени шалвари". А защо ти са жълти и сухи децата, кир Праскале? "Защото го храня с франжелки". А насищат ли се тия от твоите франжелки? Защо им не дадеш да се наядат добре и защо им не купиш малко месце? "Времената са лошави, мъчно се печели". Чуден си ти човек, кир Праскале! Натруфил си жената си като царибашийка, а децата ти ходят гладни и жедни!"
И още много неща размишлява Стоянова майка, но ние тряба да я оставиме за време, защото конят на пътника тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака с нетърпение да тръгне... Хайде върви, Стоене, и добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша света с неврели и с некипели. Да те упази Господ Бог от такъв съветник, у когото мозъчното чекръче се намира в разстроено състояние! Когато това чекръче се откаже да се върти правилно и когато на писателя непременно се иска да поблести, то неговата милост пуща в пълен ход езика си и дава му свобода да гради високи кули под облаците или да гони вихрите. Добре, че хартията е станала евтина, а мастило си варят вече и децата! Върви, Стоене, и купувай щото ти тряба за сватбата. Веднаж се жени човек! Гледай да изхарчиш барем половината от своето състояние, а какво ще да бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не тряба да знаеме. Купи елмазени обици, копринени фустани, подплатени със самур кюркове, златни гривни, елмазено кръстче, десет върви маргатар, бонжур с бели лисици, бели копринени щивали и много друго, - ние не сме по-долни от филибелиите. Иди сбогом!
Да идеме сега в къщата на Нена чорбаджи и да видиме какво прави неговата милейша съпруга и неговият честен син.
- Аз тряба да те оженя - говорил Нено и гледал своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те погледам... Чуеш ли? Ти тряба да не звборавяш, че аз съм ти баща.
- Пропуснахме хубавото момиче! - говорила Неновица. - Петър е полудял. Боже мой, дава ли се едно добро момиче на такъв човек, който има такава развалена майка и който се е родил на сламата? А Петровица какво е гледала? Хората, казват, че тая жена е умна!... Да вземе дяволът и ума й, и главата й. А харесва ли ти се Петрова Пенка, Николчо?
- Мене се харесват всичките момичета - казал Никола и озъбил се така, както въобще се зъбят всичките задоволни хора, у които животът върви с механическа сила.
- Ако взема една суровица, то ще да ти покажа де зимуват жабите! - казал Нено и подхвърлил чубука си. - Всичките момичета му се харесват!... Скоро ще да ти туря аз тебе юларчето. Доста си ритал, доста си цвилил, доста си хапал.
- Отсега нататък аз ще да хапя жената си - казвл Николчо и погледал към вратата.
- Мълчи, магарешки сине, - извикал Нено и скокнал накраки.
- Не карай му се - казала нежната родителница и погледала към своето дете с овчо умиление. - По-харно да помислиме за неговата годеница... Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.
- Да поискаме Рада Беньовичина - казал Нено и покорил се на жена си.
- Рада не е за нашата къща - квзала Неновица. - Баща и до завчера е бил овчар... Къщата им се е съборила от едната страна. Преди десетина годин са купили щинди и баскии и все я правят! Изпуснахме доброто момиче.
- В Казанлък не е само Петровата дъщеря - проговорил вулканът и из гърдите му изскокнали няколко пух-пух. - Аз ще да му намеря по-добра невяста.
- А де ще ти да я намериш? Като Пенка във всичкия Казанлък няма.
- Махни се ти със своята Пенка, та Пенка! - проговорил Нено.
- Няма да се махна-отговорила Неновица и погледнала на своя повелител с някаква си ненавист.
- Аз ти казах да прибързаш, а ти си правеше оглухци... И тебе те не е срам да отстъпиш пред един просешки син? Ако аз да би била мъж и Нено чорбаджи, то би направила такова чудо, което никога не би се заборавило в Казанлък.
- А какво би ти направила? - попитал Нено внимателно.
- Аз би подляла вода Стояну и накарала би го да разбере, че свраката не може да бъде другарин на сокола... Всеки тряба да знае своето гнездо и да не вовира носа си във всяко кьоше. Искаш ли да ме послушаш? Ако искаш, то аз те съветвам да идеш у Петрови и да ги накараш да върнат. "Аз се чудя на ума ти - кажи ти Петру. - Как си ти дал дума на такъв един човек, който има такава лошава майка и комуто се смее и малко и голямо? Парите, кажи му, се спечелват, а доброто име никога". Направи това и докажи им, че ти си Нено чорбаджи. Аз би желала да видя как се пука Стоян и как псува чорбаджиите и големците! Послушай ме, Нено!
Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той погледнал на сина си, понамръщил се малко и рекъл:
- За тeбе аз ще да стана резил-маскара пред света! Чуеш ли? Щеш ли дв бъдеш човек или не?
- Това ще да бъде решено после сватбата ми - казал синът равнодушно. - Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си...
Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.
- Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво - проговорил бащата. - Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро... - Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова и ли не? Ако ти се харрсва, то аз ще накарам Стояна да се потресне...
Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо, Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. е. на които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.
"Това не ще да бъде лошаво, мислил той. Аз тряба да открия устните на Стояна... Нека ме помни... Но страх ме е да не изпия сами пелина. Ами ако Петър и Петровица кажат на баща ми, че е вече късно? Ами ако ни върнат? С какви очи ще да погледам аз тогава на моите приятели? Но нищо, нищо... Аз ще да им кажа, че баща ми е искал Пенка без моето съгласие. А какво ще да ми каже моя Цона? Ще да поплаче клетницата... Aз ще да й купя и гривни, и сукно за контошче. Жените се утешават лесно. Но тя ми квза оная вечер, че е тежка. Това ми се не харесва... С калугерките е лесно. Тях аз никога не съм лъгал и никога не съм им обещал съпружеска вярност. Тия продават своята чест малко по-евтиничко. Една мска да й купиш сукно за антерия, друга за джубе, трета иска парички, четвърта те моли да й купиш библия от протестантите, а пета нищо не иска - само вашата любов! Прощавайте, мои мили калугерчици! Ваш Николчо ще да бъде женен. А тогава що! Пак същото. Жененият човек може да влезе даже и при игумениците".
След няколко минути после тоя семейни конгрес Нено чорбаджи облякъл джубето си, казал на Неновица няколко думи на ухото и излязъл. Из пътя неговата глава работила доволно бързо, ако мазният му мозък и да сбърквал конците няколко пъти. Скоро той дошел до къщата на бая Петра, надникнал през прага и извикал:
- Имате ли куче?
- Вляз, вляз. Нямаме - отговорил тънък и нежен глас.
Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено погледнал на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.
"Аз съм дошел да разваля щастието на тия, добри хора, които не ми са направили никакво зло! - помислил той и запрял се. - Наш Никола не е за тоя ангел... Но няма какво да се прави...Дома ме изеждат с дрипите, ако не свърша нещо. Напред, Нено! И аз не бях за моята стопанка, а Господ ми я даде".
- Дома ли е Петър? - попитал той.
- Вътре е - отговорила Петровица. Нено чорбаджи влязъл в мъничката къщица на бая Петра и заварил нейния стопанин в такова положение, а каквото се намират почти всичките лениви хора лятно време: той бил полугол и час по час отривал лицето си, по което текли изобилни вадици от пот. Приятелите се поздравили любезно.
- Аз бих желал да зная, каква работа те е изпроводила при мене в такова горещо време? - казал байо Петър.
- Ох, не питай - отговорил Нено чорбаджи и седнал до прозореца. - Тая горещина ще да ми извади душата. Едвам съм дошел. Кажи на вашите да ми дадат малко студена - водица.
Байо Петър извикал като протогер на жените, без да спрменува името им, да донесат вода и продължал да гледа на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомнв, която била пълна със студена вода, послте това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:
- Aз чух, че вие сте я годили.
- Годихме я - отговорил байо Петър.
- Рано сте намислили де я задомите.
- Не е рано - отговорил байо Петър. - Петнайсетата година и се изпълни вече.
- А аз ти казвам, че си прибързвл: аз мислех друго... Аз мислех да я взема за наш Никола.
Байо Петър опулил очите си и раззинал устата си. Той и насъне не би си позволил да помисли, че Нено чорбаджи, тоя тежък, човек, ще да му каже подобни неща и че такъв богат човек ще да се реши да иска дъщеря му за сина си. Ако байо Петър и да знаял, че Никола е развалено момченце, и ако и да ценил хубостта, ума и способностите на дъщеря си, но нему било известно вече, че българските чорбаджии имвт свои собствени обичаи и че техните носове приличат не сватбени пряпорци, Но след няколко минути той се опомнил, повдигнал главата си и рекъл:
- Кой е знаял! Ако сте мислили да нвправите такова нещо, то е трябало да ме подсетите барем с окото си... На тоя свят биват чудни неща! Ако да би знаял, че... Но няма какво да се прави.
- А нема ти не можеш да върнеш? - попитал Нено. - Или се боиш да не докачищ Стоянова майка! Намерил си от кого да се срaмуваш!
Неновите думи паднали на байовата Петрова глава като студен сняг и той раззинал още по-широко устата си. И наистина, предложението на Нено било такова, което би зешеметило и още по-бистра глава. Дълго време двамата приятели седели и пушели чубуците си; дълго време Нено чорбаджи пъшкал, а Петър охкал; дълго време ни един от тях не се решавал да даде край на разговора. Нено мислил, че победата е негова, и старал се да си представи положението на Стояна и попържните на майка му; а байо Петър кроил планове, размишпял за бъдещето положение на дъщеря си и за завистта на неговите неприятели.
- Да бъде или не? - проговорил Нено.
- Да бъде - отговорил байо Петьр.
- Повикай жената си и обяви й моето желание пред мене. Кажи и на дъщеря си да дойде и да целува ръка... Аз съм донесъл и даровете.
Байо Петър изпълнил волята на своя нови сват. Влезли Пенка и Петровица.
- За какво ни викаш? - попитали и двете жени с един глас.
- Аз ще да ви кажа такова нещо, коете и насъне не сте сънували, - казал Петър и лицето му приняло скотско изражение. - Ние тряба да върнеме... Стоян не е за нази. Кир Нено иска Пенка за Николча.... Слушате ли? Сам Господ ни изпроважда голямо щастие!
- Вие сте полудели, както ми се чини! - казала Петровица. - Да не сте се напили?... Но шишето е пълно.
- Сбирай си устата и слушай - казал страшният повелител, и посочил с пръст към жената си. - Когато пее петелът, кокошките тряба да мълчат.
Когато Пенка чула страшните думи на баща си, то изскочила из стаята и отишла в градинката. А какво е правила там? Това ще да видиме след време.
Обратно към "Мамино детенце"
Една заран Нено чорбаджи седял със своята жена на столчето под асмата и разговаряли се за едно, за друго. Лицата и на двете мазни същества били весели и щастливи.
- Изпълниха ли се моите думи? - казала Неновица и погледала на мъжа си горделиво и самонадеяно. - Аз познавам твърде добре сърцата нв всичките наши граждани... А какво се чуе за Стояна? Едному наречено, а другому изпечено. Сиромах Стоян! Той си беше наточил вече зъбите за печеното прасе, а добрите хора му дадоха да смръкне малко емфие!
- Луд човек! - промънкал Нено и напълнил чубука си.- Сватът ми разказа, че едната дъска на това младо ергенче се е отковала съвсем и че лудостта му се уголемява все повече и повече. Когато се върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови, извадил пред невястета даровете и рекъл й: "Тия дарове Не са вече мои... Вземи ги". "Ние не щеме чужди дарове - казал Петър. - Да е жив сватът... Той дава и на слугините си по-добри накити". "Вие можете да правите каквото щете и да дадете дъщеря си комуто щете, но да се подигравате с хората и да им... Това аз никога няма да ви простя. Вземете даровете и накитете дъщеря си, преди да я закопаете. С Никола тя ще да види такова добро, каквото би видяла и овцата с вълка!... Ако сте изгубили честта си, то пожалейте барем детето си. Не мислете, че аз ви казвам това от завист. Да ме упази Господ". После това той захванал да ме псува и да говори такива неща, от които косата би ми настръхнала, ако да би ги чул сам. Той казал, че аз съм бил вол, а ти свиня и че наш Никола е нехранимайковец. Ще да му покажа аз нему, кой е вол и кой е свиня! Воловете теглят колата, а аз съм чорбаджия.
- За тия думи ти тряба да го набедиш за нещо на конака и да му удариш петдесет тоеги по петите - казала мазната чорбаджийка и скръцнала зъбите си. - Свиня сьм била!... Ако съм аз свиня, то той е нерез... Мършав нерез. Свиня не свиня, а хубавото момиче му се изплъзна из ръцете! Нека се облизва.
- А знаеш ли какво е направил със своите дарове? Хвърлил ги в Тунджа... После тоя ден той не се връщал вече в Казанлък. Петър ми каза, че е побягнал във Влашко... Едно само ми се не харесва. Знаеш ли ти, че Пенка не ще да вземе наш Никола? "Жива ще да те закопая"-й казва бащата. "А ко ме закопаеш, то ще да ми направиш голямо добро" - му отговаря. "Не мъчи я-казва май-ката, - ние не сме я намерили на пътя". По цял ден се карат... Бащата вика и вдига къщата на главата си, майката му отговаря с всякакви думи, а дъщерята седи и плаче.
- Нека поплаче - казала Неновица и свила устните си. - И аз плаках, когато ме годиха за тебе... Всичките момичета плачат. Но ти тряба да прибързаш и да направиме сватбата. Кой знае какво може да направи Стоян! Не е той отишел във Влашко... Мене е страх да не стане хайдутин и да ни не направи някоя пакост... Баба ми разказваше, че мой чичо е грабнал своята годеница из черковата, когато отишли да я венчвят за другиго, и сватовете нищо не можели да му направят. Кови желязото, дорде е топло!
- До неделя ще да го изковем - казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.
Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:
- Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш... Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!
Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.
- Аз ти казах да донесеш и двете - казал Нено.
- Ами Устабашия ти донесе само една кесия - казала Неновица.
- Как една кесия?... Две кесии... Едната е пълна със сребро, а другата със злато...
- Аз намерих на миндерлъка само една кесия - казала Неновица и плеснала ръцете си.
- Една кесия! - изревал Нено и опулил очите си като стар бухал - Една кесия... една... само една! Нека ме убие светата гърмотевица!. Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола... Умирам... Дръжте ме... Шестдесет хиляди гроша...
- Иване! - извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето "мамино детенце".
Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!...
- О-де-ле-ле, умираме - проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи.- Припкай, Иване, и намери Никола... Пари пак са се изгубили...
След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.
- Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, - говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци - Тудураковците, калоферци - Тинковците и сопотненци - Цачовците. - Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро - продължил поп Кън и захванал да се омива. - Хайде да захванеме, Иванчо. "Благословенъ Богъ нашъ"...
- "Слава Отцу и Сину и СвятумуДуху"...- захванвл да чете Иванчо и да везва бохчита.
- Бързай, бързай Иванчо! "Господи помилуй, Господи помилуи!" Чети "Помилуй мя, Боже!"
А разбирате ли каква е била рвботата и какви майстории е знаял поп Кън? Ако не разбирате, то слушайте. Поп Кън имал обичай да служи бденията утренните и всичките други дреболии дома си, а за черковата оставял само литургията, която, да кажеме право, се свършвала твърде бързо, Иванчо, който така също бил от бързите хора, бил за поп Къна не само дясна ръка и десен крак, но съставял и половината от неговия език и от неговия мозък. Даже и сам поп Кън говорил, че ако да не би бил Иванчо, то ни един православен християнин не би можел да отстои Василевата литургия. И така, дорде поп Кън и Иванчо се омивали и обличали, то бденията се свършвали; дорде дохождали до черковните врата, то утреннята дохождала до своя "амин", а дорде се отваряла черковата и дорде, клисарят палил свещите, то и на литургията се давали петте пари. Бъбрал Иванчо, бъбрал дядо поп, бъбрал Иванчо, и когато бабичките дохождали пред пангара да си купят по една свещ, то дядо поп вряскал из всичкото си гърло: "Сострахомъ божи", а Иванчо чел "Молитвами святихъ отецъ...'' и работата се свършвала.
Но тоя ден не приличал на обикновените, защото поп Кън станал малко по-рано и защото звповядал на Иванча да чете малко по-полека.
- Днеска литургнята и една час от утреннята тряба да се отслужи в черкова - казвл ученият и разумният поп.
- Ама ще да зачудиме бабичките! - казал Иванчо и изкикотил се.-Тия всякога закъсняват...
- Мълчи и чети - казал поп Кън. - Днеска ще да имаме коджамити работа... "Приидите поклонимся цареви нашему Богу..." Ти тряба да идеш и да му отчетеш два псалтиря... Бакшишът ще да бъде голям. Синът му купи снощи копринени пошове. "Слава тебе, Боже нашъ, слава тебе..."
- Дядо попе, хората казват, че той е умрял от дамла... Синът му го уморил... Откраднал му паричките.
- Езикът ти би трябало да бъде малко по-късичък - промъмрал поп Кън и отворил вратата. - Дългата молитва и дългите езици и Богу не са драги... Чети по-скоро...
- А щеш ли да ме заведеш в събота на гробищата? - попитал Иванчо.
- С тоягата по гърба - проговорил поп Кън и продължил да се моли за православните христиени и за туторите и приложниците "храма сего"...
- Какъв храм? - попитал Иванчо - Ние се намираме на пазара!
- Мълчи, ти казвам и чети- извикал поп Кън и захванал да крачи малко по-сърчено. - На гробищата никога няма вече да те заведа... Оная събота надникнах в човала и само хляб намерих! Всичките млинове и всичките медени парченца си олапал!
- Ни едно парченце не съм видял - казал Иванчо и усмихнал се.
- Ни едно парченце не е видял! А я си погледай ръкавите на антерията и потурите около джебовете! Оная неделя насмалко щяха да те изедат мухите... Чети Верую"... И ушите ми ще да изедеш.
- А поп Славе казва,че ти мислиш да изедеш ушите на цял Казанлък, - казал Иванчо. - Ти си му бил отнел и махалата, и гробовете, и литургиите.
- Мълчи, Иване, - казал само поп Кън и влязъл в черковата.
Поп Кън е добър и разумен човек. Ако той iонякогаж и да се кара Иванчу, но неговите попържни не излизат от сърцето му. Но и Иванчо заслужва да го обичат и да му дозволяват да яде млиновете и медените парченца заедно с ръкавите си и потурите си.
- Като Иванча ниде няма - говори обикновено поп Кън и разказва из неговия живот различни анегдоти. - Веднаж го пратих в село Ешеклере да прочете на бабичките едно-друго и казах му да вземе голямата книга, в която се намират всичките молитви, а той сбъркал и вземал друга една голяма книга... Какво да се прави? Умното момченце захванало да чете из тая дебела книга, из която четат само владиците, и осветило божия храм още веднаж! Тоя ден той докара две магарета с едно-друго и напълни всичкати ни къща ако едното магаре и да беше паднало заедно с него и заедно с порязаниците в Тунджа.
Но при всичкото това поп Кън е добър и умен човек. Ако го не обича поп Славе, то от това няма да пострадае нито Казанлък, нито владиката, нито градските кръчми. С поп Славе не може и да се пошегува човек! Веднаж на задушница поп Кън излязъл из черковата и дошел на гробищата малко по-раничко и българите говорят, че раното пиле рано и пее. Така се случило и с поп Кън.
Когато тоя разумен пастир прочел "Помени Господи" над всичките свои гробове, то захванал да чете и над гробовете на поп Славе... Хората не могат да чакат всичкия ден: на едни женици децата седят гладни, на други кравите стоят неиздоени, на трети хлябът ще да прокисне, на четвърти мъжете тряба да идат на работа!... Идете после това и не говорете, че поп Кън е милостив човечец! Когато поп Славе дошел на гробищата и когато видял, че поп Кън ходи по неговите гробове като кесиджия с ножа в ръка, то хвърлил кандилката, изкастрил го по майка и побягнал; а поп Кън се изсмял и извикал след него: "Сърдит поп, празна му турбуличка". После тоя ден поп Славе никога не казва на поп Къна "добро утро", а поп ,Кън и нехае. Трябва да ви кажа и това, че поп Славе е пакостен човек... Той разказва за поп Къна различни неща, които е измислила неговата попска калимявка.Така например, той разказва, че веднаж поп Кън открадцал парите от дискоса и изпил ги във Вельовата кръчма, ако тия пари и да принадлежали на троица попове. Когато чорбаджиите, туторите, Приложниците и епитропите на храма чули всичкото това, то се събрали на кавенето и накарали поп Кън да върне парите и да целуне ръката на стария поп. Но тия са малки неща.
Из всичкото това, щото казахме по-горе, читателите ни се сещат, че, някой е умрял и че тоя "някой" е бил Нено чорбаджи. После светата литургия, която била скопосана от поп Къна и от Иванча надве-натри, угасналият вулкан бил донесен в черкова,а после обяд всичкото казанлъшко христолюбиво воинство го занесло на гробищата и закопало го между неговите деди и прадеди с голямо тържество. Даже и поп Славе тоя ден не чел с носа си. А защо не е дошла дражайшата економка на Нено чорбаджи? - Защо не е дошла! Малко ли причини съществуат на тоя свят, които накарват човека да не изпълни своите свещени обязаности? Ако да би чули какво говори Стоянова майка, то вие тутакси би открили няколко важни тайни, ако против нейните убеждения и да се изказвали множество противоречия.
- Ех, Петре, Петре, даде ти Господ добър и хрисим зет! Сам си го избра... Седни сега и оплачи детето сй... Баща му умря от дамла, а майка му лежи избиена и осакатена!... Да не е крила парите си. Щото е дошло харам, харам ще и да иде. Дорде ги не изхврчи, той няма да миряса. А-а-а-а! Чак сега ми поолекна на сърцето - говорила Стоянова майка на една своя съседка. Съседката поклатила главата си и пропищяла:
- Да ни упази Господ!
- Ти мислиш, че ти разказвам приказници? Мисли каквото искаш, а аз тряба да ти кажа, че Петровата дъщеря няма да види добро. Когато Нено захванал да умира и когато потърсил сина си, то техен Иван го намерил при калугерките. Тежко и горкно на неговата млада жена! И днеска, когато отиваха да закопаят баща му, той беше пиян, - люшкаше се... Искаш ли да чуеш и друго нещо? Баба Стойка ми разказа, че Цона Михаличина е родила вече... За една се венчава, а друга му ражда!
- Тряба да се каже на Петра и на Петровица - казала съседката.
- Ако искаш кажи, а ако не искаш - не казвай. Аз те съветвам да не казваш - казала Стоянова майка и влязла в къщата си със засмяно лице. Тя твърде добре знаяла, че нейната стрела е ударила на добро място, защото познавала всичките душевни и телесни свойства на своята съседка. След няколко минути и Петър, и Петровица, даже и младата Николчова жена, били известни за всичко, и това всичко било посипано с мерудийни разсъждения, с маслени съжаления, с люти притурки й с миризливи примечания. Но да оставиме всичките казанлъшки свахи и да видиме какво е произходило в къщата на Николча Ненова, защото всяко едно нещо тряба да се разгледва и изпитва на мястото му. Ако Нено и да умрял от жалост за своите изгубени пари и ако Неновица и да пролежала някояко месеца по същата причина и от юмруците на своя родолюбив син, но Николчо наследил доста големи суми или доволно голямо имане. Казанлъчени разказвали, че всичките богатства на Нена чорбаджи, вземени заедно, са били дотолкова големи, щото Николчо успял да ги изяде само тогава, когато преминали четири годинки и когато младата му жена родила цели две деца. Но да не помислите, че в продължението на тия четири годинки казанлъшките христиени са презирали Николча или че са се старали да го отбият от лошавите пътища? Съвсем не. Вие, любезни читатели и читателници, още не познавате и сами себе и искате ли да ви сваля булото и да ви изнеса пред лицата гладко огледало? Ако между вас се намери такъв човек, който да харчи навятъра, който да не знае какво прави, който да развратничи и пр. и пр., но който да ви не иска на заем или който да не докача вашите интереси, то вие или ще да го хвалите, или ще да мълчите, или ще да го извинявате с различни остроумия; но щом тоя човек преобърне в кесията си последния грош, щом ви не почерпи няколко деня, щом захване да ви се оплаква и щом ви каже да му заимете пет гроша, то ващите уста се разтварят до толкова широко, чегато се събирате да погълнете Канерите. Същото се случило и с нашия херой. Когато тоя добродетелен човек (тая титла му се давала от калугерките) довършил паричките си, когато такуните на калеврите му се изкривли и когато той сам захванал да пие на чужд кредит, то даже и преподобните сестри из Преображенския манастир решили, че той е луд и че "честните хора не тряба да пущат в къщата си такъв един човек, който е имал дете от друга жена, преди да се ожени, и който е уморил баща си".
Един ден Николчо явил на своята млада жена и на своята родителница, че ще да продаде къщата и гюловете и че ще да се пресели в Пловдив. Произлязъл Содом и Гомор. Майката ревала и скубала косата си, младата жена вземала дечицата си и отишла у баща си и у майка си, а Никола се разхождал по двора, псувал, клел и махал с ръцете си. Но през тоя същи ден той бил повикан на конака, дето се намирали всичките кметове и чорбаджии, а кадията му обявил, че къщата и гюлът принадлежат на майка му и че никой няма право да тури на тях ръка. Какво е говорил в това време Никола, аз не зная, зная само това, че каймакаминът заповядал да го затворят и да го изпроводят в Пловдив.
- Против теб е викнал всичкият град - казал каймакаминът и махнал с ръката си.
- Отдавна би трябало да му се тури юздата - казал Али-ага.
- От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка - си помислил поп Желязко.
В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат... Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.
*
Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство... Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло... В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание... Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила... Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново... Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си... Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена... Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице... И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце...
- Ох, ако да не би били децата ми! - говори младата жена и гледа с любов и с ненавист към небето - Как, какво! - отговаря сама. - Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея... Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!
А децата й гледат умилно, смеят се, кикотят се и играят си.
- Булка, остави мотиката и почини си! - казва Неновица и клати главата си. - Ела пийни малко студена водица. Боже, защо не мога да й помогна? Като ми взема парите, то защо ми взема и здравето?
Обратно към "Мамино детенце"