Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми -
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп
Хлеб!
Хлеб!
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, -
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на
ще ви нахраня със вера. -
Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем
Така ще вървите!
И те ще тръгнат така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.
И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна
О, колко е хубав светът!
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим - не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. -
За вашто сега
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден.
Обратно към Вапцаров