Всяка голяма епична борба създава една популярна любима фигура, която събира усилията и подвизите на цял народ, на цяла епоха. Създава един безимен герой, който с очарованието на мит живее повече в песните и легендите, отколкото в сухите страници на историята или в мрамора и бронза на официалните паметници. Цял век се измина вече от кампанията в 1812. Може би една от най-стихийните, най-кървавите войни. Като широките вълни на едно море, подгонени от бесен ураган към гранита на упорити брегове, въстава една голяма нация, една голяма маса, върху друга. И светът, вцепенен и изумен, става плах свидетел на най-безмилостния, най-жестокия удар. Дълго след това леденият ужас от разрушението и смъртта живее наред с гръмката слава на победите. Но минават годините. Отделните епизоди се забравят почти, прочутите имена заглъхват в паметта на поколенията, както времето и дъждът заличават най-възторжените надгробни епитафи. Никой не търси безбройните томове книги, посветени на това време, и върху тях лежи слой пепел. Но сред тая непрогледна мъгла на времето изправя се все така високо, живее една фигура още. В кървавото далечно сияние на това минало тя се изправя като внушителен призрак. Това е старият французки гренадер. Ние го виждаме още в беззаветния, стихиен устрем в гърмежа и бурите на Бородино, виждаме го, уморен и тежко дишаш от тая колосална борба - намръщен и горд, изправен в огненото сияние на горящата Москва. И не много след това той, нещастен вече, но все така твърд, героичен, се връща назад, търси родния край, загубен в безбрежните снежни полета. Но той намира сили за нови боеве, намира сили да пренесе най-тежкото изпитание: сам да изгори победоносните си знамена. И той отстъпва, преследван от хайката на хиляди врагове, отстъпва като изнемогващ лъв, ранен, с изтичаща кръв, но все още опасен и страшен. И в конвулсиите на последни усилия, той се обръща отново с лицето си срещу сонма врагове при Лайпциг, при Ватерло. Тук сред море от кръв, при последните лъчи на залязващото слънце, сред заглъхващите, уморени гърмежи на топовете, обезсилен, но непобедим, той умира. Умира една голяма душа, умира една легенда...
Но героите не умират. Има една малка песен, известна на цял свят. Всички я обичат, всички я пеят и всред бурята на нейните възторжени звукове възкръсва мощният, легендарен образ на гренадера. Двама големи художници, Хайне и Шуман, създадоха на непобедимия войник един безсмъртен ореол от красота и поезия. И тая песен още дълго време ще се пее и дълго време още образът на стария гренадер ще пленява трепетните души...
Аз отдавна зная тая песен. В нея има мощното рикание на лъв, има гръмотевичното шествие на победи, има ехото на хиляди ура. И над всичко това топлата, широка вълна на беззаветна привързаност и обич към родината. В тая песен трепти тая сюблимна душа, която може еднакво широко и красиво да изживява и ликуващата радост на успеха, и болезнената мъка на нещастието. Да, има и още едно: вярата в един уречен час, вярата в едно възкресение...
Искам да слушам тая песен. Повече от други път, повече от някога, искам да я слушам сега. Дълбоко вълнение и трепет обхваща душата ми. Аз се радвам, аз тръпна в умиление, в най-възвишен възторг. Защото, когато слушам сега тая песен, наред с чудния образ на стария гренадер, аз виждам и друг, по-познат, близък и роден. Виждам образа на нашия войник. Войникът от трите войни, войникът от безбройните бойни полета, изправен един срещу всички.
И струва ми се, че тая песен е за него. В нея се разлива и трепти неговата голяма душа. Един гренадер на новото време. Но ние сме съвременници. Той е още в нас и ние сме в него. Ние не можем да го видим тъй добре, както не можем да обхванем с погледа си една грамадна сграда само защото сме в подножието й. Но ще минат години, едно разстояние ще се открие от тях и тогава други поколения, в душите на които може би ще трепти по-голям възторг, ще могат да видят по-ясно тая фигура. Пред техните запленени очи той ще се изправи по-мощен, по-велик и хубав, огрян от лъчите на един най-възвишен подвиг.
Излишно е да рисувам сега тоя портрет, кой не го знае, кой не го е виждал. Едно видение на довчерашен кошмарен сън. Най-едри, най-бързо нахвърляни щрихи ще извикат пред очите тоя образ. Спомнете си: тъмната, смачкана фуражка, често без козирка. Грубия сив шинел, изцапан от калта на окопите. После това загоряло бронзово лице, гъста брада, тоя равнодушен, но спокоен и твърд поглед, навикнал да гледа в лицето на най-голямата опасност, в лицето пи самата смърт. И една походка тромава, но защото плещите са твърде широки. И тая снага, дишаща здраве и сила, плискана от дъжда, брулена от ледни ветрове, има спокойната издръжливост на бронзова фигура, изложена на всички стихии.
Тая голяма фигура принадлежи вече на миналото. Тя изчезна с последния, заглъхващ топовен гърмеж, с последното сияние на пожарите. Той изчезна също както ония герои на легендите, които след тежка борба, уморени и тъгуващи, се скриват в незнайни пещери. Ние го помним всички, но никой го не вижда. Ние виждаме и сега войници, маршируващи стройно или изправени неподвижно до караулните будки. Но те не са като него. Тия млади, разумни момчета, почти деца, които като школници плахо търсят очите на своите началници, които тъгуват за село и в ръкава на шинела си крият малко, смачкано писъмце, прочитано насаме всяка вечер. Разбира се, в това няма нищо лошо. Те не са само днес това, което утре ше бъдат...
Той, старият ветеран, се изгуби.
Но вчера аз го видях. Да, вчера, един хубав пролетен ден. Улиците бяха облени от греещи, сребърни лучи, една страстна, опияняваща ласка гали душите, запалва очите, извиква безпричинни усмивки на всяко лице. В такива дни болните повече вярват, че ще оздравеят, в такива дни разкрива криле и потрепва и най-измъчената душа. Би помислил човек, че в такива дни дори и мъртъвците ще напуснат мрака и студа на гробовете, като че виденията стават тъй възможни, както в млечното сияние на една лунна нощ...
И аз го срещнах ненадейно. Разбира се, в това няма нищо чудно, нищо необикновено. Видях един войник. Но един войник не от днес, а такъв, какъвто беше във войната. Аз гледах него - стария ветеран. Боже мой, та това беше той, същият той! По средата на улицата той вървеше приведен, наметнат със сивия си шинел, изцапан и измачкан, като че току-що бе излязъл от окопа. И същото загоряло бронзово лице, покрито с гъста брада. Същият твърд, уверен поглед и мудна, стремителна походка. Единият ръкав свободно се развяваше. Може би едната ръка липсваше...
Може би това беше някой ранен, неоздравял още войник от някоя болница. Но той не приличаше на такъв. Тия болни войници аз съм срещал. Той не беше като тях в нови и чисти дрехи, нямаше тия нови и евтини обуща, купени от някое благотворително общество. Той беше с цървулите, мокри, кални. Като други ранени, той не гледаше минувачите, не търсеше състрадание в очите им. Той гледаше замислен пред себе си. Не просеше, не искаше нищо, апатичен и чужд на всичко...
Той не гледаше никого, но сам събираше всички погледи. И защо душата потръпва, пронизана от внезапната болка на забравена рана? Защо идеше от тоя човек леденият поразяваш, лъх от едно видение, от един призрак? Насреща, по гладкия паваж, идеха натруфени дами, идеха спокойно пушещи мъже, идеха офицери, пригладени и чисти, със сини, пришити в петелките ленти. Но защо разговорът се прекъсва, защо усмивките изчезват и широко разкритите очи не могат да се откъснат от тая странна фигура? Неволно аз бях се спрял и гледах. И струваше ми се, че изчезват зданията, изчезва паважът и блясъкът на топлия ден. Струваше ми се, че виждам пространно, посърнало поле, тежки, дъждовни облаци, кални пътища, запрегнати топове из тях, вълнуващи се безкрайни колони. Откриваха се тия странни и зловещи декори, между които уверено и твърдо пристъпвашетоя войник. Пристъпваше към мъгляви, тъмни хоризонти, дето шрапнели и гранати чертаят огнените знаци на ужаса и смъртта..
Кой беше тоя странен войник, отде беше дошел, де отиваше? Жив човек ли беше това, или безплътен призрак вървеше из улицата? Аз го следих с очи. Все така безстрастен, съсредоточен сякаш в някаква тежка безрадостна мисъл, той вървеше, премина площада и без да погледне ни Народното събрание от едната страна, ни паметника на Царя Освободителя от другата, изчезна в далечните алеи...
Аз гледах след него. Струваше мп се, че той все така мълчеливо продължава да върви. Ще върви още много, ще трябва да стигне тъжните полета на Тракия, Одрин, Еркене, Чаталджа, да стигне оная велика гробница, където падат вечери на тъмна скръб и болезнена носталгия. Може би той е един от тия безбройни сенки, които безутешни и скръбни бродят там. Може би той е дошел оттам, чакат го там. Дошел за ласката на родния край или за жесток, мълчелив укор на гузни съвести. И отиваше си разочарован и безнадежден. Или, може би, съзрял сред суровия егоизъм младия, надежден кълн на бъдащето, той си отива доволен, отнасящ за себе си и за другите тая малка утеха, която ще даде сила да се чака търпеливо, да бъде по-малка скръбта за родния край и по-малко да тежи надгробната пръст на чуждата земя.
Аз ходих дълго и тоя странен и поразителен призрак на скорошното минало все още стоеше пред мене. Нима няма да се появи пак някога? По-ясно от всеки друг път аз разбрах, че дори много легенди не са само наивно творчество, а едно тъмно упование, една неугасваща вяра сред мрака на голяма скръб. Аз си спомних старата приказка за крал Артура и рицарите от кръглата маса. Те стоят скрити в незнайно убежище, стоят безмълвни и строги. Но в душите им като жив, тлеещ огън гори тая вяра, която им дава търпението да не чувствуват вървежа и на вековете. Сложили ръце върху тежките си мечове, те безмълвно чакат. Чакат уречения час...
Обратно към "Те победиха"
Вървях една вечер по "Цар Освободител". Една от тия странни вечери, които с настойчива последователност отдавна вече се редят една след друга тая зима. Вечери с гъста, ледена и удушлива мъгла, която, погълнала и угасила по-рано слънцето, изведнъж дохожда неизвестно отде, неизвестно как, изпълва улиците, скрива звездите, помрачава блясъка на лампите, потапя целия град в мрака на един зловещ и мистичен хаос. Заглъхва шумната суета на улиците, не се чуват високи разговори и смях, няма големи, весели групи. С подигнати яки, обвити в шалове, приведени и самотни хора се явяват и чезнат в тая мъгла, като блуждаещи призраци. Едно униние и безнадеждност, една тъпа болка смразява, притиска и гнети душата. Чувствува се близостта на смъртта. Нейното идване сега е сякаш неестествено, по-оправдано, отколкото в слънчевия смях на пролетния ден.
И аз не се зачудих, когато наблизо видях драпирания с черен креп вход на една къща. Някой е умрял. Спрях се и зачетох налепените наскоро некролози, твърде многобройни. Покойникът беше именит, стар и заслужил народен труженик: някогашен министър, кмег на София, член на академията на науките, голям магистър. Аз четях некролозите - задушевни епитафи, в които се изреждаха дългогодишни усилия, изреждаха се подвизите на един голям труд, на една голяма любов. Дълъг път, изминат през много години - от пламенния възторг на юношеството до тишината на преклонни старини.
Аз още четях тия некролози, когато неволно трябваше да се отстраня и сторя път. От къщата излизаше също познат на всички обществен деец, борец за черковната свобода, бивш министър, бивш професор и книжовник. Той вървеше бавно, с несигурни, немощни стъпки, подкрепян от своя син или внук, вървеше с угаснал, недвижен поглед, който сякаш гледаше далеч в миналото. Навярно той е бил при покойника, негов другар и връстник. Едно трогателно посещение. Защото той не е дошъл като мнозина други, повикани от етикета, които са таили в душата си тая малка, егоистична радост, че те сами са живи, че може би още за дълго смъртта ще ги забрави и пощади. Не, той е дошъл с тихото си примирение пред смъртта и застанал мълчелнво пред покойника, не е казал ни сбогом, ни лека пръст, а тихо и нечуто е прошепнал: "довиждане"...
Неудържимо желание и някаква сила, подобна на оная, която увлича и събира хората след импозантните шествия, ме накара да се върна и потръгна след тоя старец. Насреща му идеше живият поток от хора и аз виждах да свалят почтително шапки, да се кланят, някои да се спират и разговарят. А онези, които дори не го познаваха по име, неволно се обръщаха и гледаха след него. Чувствуваше се, че с немощните си колебливи стъпки върви не самият старец, а бавно и тържествено шествува цяло едно минало, изпълнено с подвизи и себеотрицание, шествува духът на цяла една епоха, на цял един народ. Великата памет на това минало възкръсваше сега и оставяше след себе си минутната струя от неволно уважение и почит, както глъчката и разговорите сред пъстрата тълпа внезапно замират, когато се зададат даровете на причастието.
И друг път аз съм срещал стария труженик, срещал съм го сам, пак с тия бавни, несигурни стъпки, с угаснал и съсредоточен в себе си поглед, апатичен към всичко наоколо. Струва ми се, че той изнемогва под бремето на една голяма тъга, че дълбоко в себе си е заключил друг, непознат мир. В тия дни на разочарование и безнадеждност неговата скръб е, може би, много по-силна и по-тежка. Нали той е един от малцината останали живи, които, видели някога зората на новия живот в своята страна, доживяха да видят и сянката на великата злочестина, която затъмни дори и слънцето над нея. Това е ненаказаната, тежка скръб на зидаря, пред когото внезапно рухва съвършената великолепна сграда, скръбта и отчаянието на трудящия се работник на земята пред повалената и смачкана от градушка узряла нива.
Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомен. Може би и тия хора, които принадлежат вече на миналото, да ни се виждат именно затова по-значителни, по-велики и по-характерни. Може би. Но аз мисля, че все пак в нашето минало, в епохата на черковната и политическа борба има личности, заобиколени с ореола на светци, хора със силни и широки души, с любящи сърца. Някакви великани, които се издигат над безименното множество, и тогава, и днес тъй високо и гордо, като вековните дъбове над храстите, на една гора.
Те бяха многобройна фаланга от железни борци, които, получили сякаш от самото провидение голяма и тежка мисия, трябвало е да имат добродетели и качества по-големи от тия на обикновените смъртни. Из безутешния хаос, който е покривал като тъмна, беззвездна нощ цялата страна, трябвало е да се създаде и да се изгради сградата на новия свободен и културен живог. И с усилията и смелостта на титани, които градят кула, за да стигнат небето, те почват своя тежък, упорен труд, горди и вдъхновени от съзнанието, че за да бъде тая сграда трайна и здрава, те, както говори и народното предание, трябва да вградят в нея и собствените си души. Те работят. Виждаме ги приведени над книгите в тишината на безсънни нощи, вдъхновени учители сред възторжените и пламенни души на младежи, войводи под кървави знамена в усоите на Балкана, бродящи апостоли от село на село и от град на град. Виждаме ги с оковани ръце да отиват спокойни и горди към бесилките, в безумно отчаяние да разбиват сами главите си о тъмничните зидове, да тъгуват и креят сред горещите пясъци на Анадола. А в душите на всички гори едно-едниствено чувство, искрено, силно и свето, като религиозен екстаз: безкрайната обич към родната страна.
Често, когато съм чел някои документи от това велико минало, бивал съм трогвай до сълзи от тая беззаветна до себеотрицание обич. И тоя странен език, изпълнен с руски и черковнославянски думи, ту наивен и безхитростен, ту несръчно риторичен - всякога, когато се спомене отечеството, дългът и обичта към него, изведнъж тоя старинен език става необикновено хубав, топъл и лиричен, добива сякаш ритъма и музиката на народна песен, задушевността на молитва, вдъхновението на химн. Отечество! Какъв дълбок и мистичен смисъл е имала тая дума в тия отколешни дни!
Миналото е по-мило, по-хубаво. Струва ми се, че някога е имало хора, които по-силно, по-искрено и дълбоко са обичали своята земя. От тях днес малцина са живи. Но когато случайно се появят някъде кого не поразяват те с величието и благородството, което грее на лицата им - отразените лъчи на една чиста душа, чиста като снежната белина на косите им. Те се явяват понякога сред суетните и празни множества, отчуждени и самотни, строги паметници на миналото, явяват се с бавната, мълчелива походка на оживялата каменна статуя на Командора. Те са малко. Като уморени работници, след тежък труд те си отиват един след друг, в сиянието на един светъл заник, отиват си с гордото величие на последни римляни.
Обратно към "Те победиха"
Има много места и много средства за увековечаване на мъченичествата, подвизите и големите дела. Едно от тях и, може би, най-популярното, привично и любимо на всеки ум - това са годишнините. Народите, подобно на отделните личности, обичат да подчертават и отбелязват паметните дати на живота си и много дни в календари, отредени на светци и мъченици, се посветяват на други труженици и други герои. Ние преживяхме една година, изпълнена с радост и тържество, но и помрачена с нещастие и горест. Всеки ден на тая година има своето събитие, своя празник или своя траур. И когато времето повръща отново дните, всеки от тях донася някой спомен и сключва една годишнина.
Навършват се две години от атаката на Чаталджа. Не виденията на едно минало, а като че виждам суровата и мрачна действителност на тия дни. Нахлуването и настъплението в Тракия ставаше с една невероятна стремителпост и бързина. Над разкаляните полета, под облачното и дъждовно небе, войната преминаваше с бързината и свирепостта на буря, която с блясъка на светкавиците си, с тежкия грохот на гърмежите си се местеше от едно място на друго, отминаваше и глъхнеше все повече и повече на юг.
В последните дни на октомври армията беше вече пред Чаталджа. Настъпи напрегната и заплашителна пауза, която все пак даваше радостно облекчение след умората и страданията. Бяха хубави и слънчеви дни. Навред се редяха биваци сред пейзажите на една екзотична природа, разкошна и хубава дори в късната есен:горите пазеха зеленината си, в полетата имаше още цветя, южният вятър идеше на страстни и огнедишащи пориви. Отвсякъде се откриваха нови и невиждани хоризонти, които учудваха и смайваха, подобно па панорамата, която се открива пред очите на пътника, достигнал най-високия планински връх. От скалите на Акаланската височина войниците, облечени в сивите си шинели, със загорели и обветрени лица, можеха да виждат сега на една страна Черно море, мъгляво, тъмно и неприветливо, а на друга - Мраморно море, бяло и светло, като разляно сребро, задрямало в тишината и негата на топлия юг. Очите се взираха и по-далече, зад мълчеливата и загадъчна линия на чаталджанските хълмове, погледът чезнеше в мъглявите далечини, без да открие нещо, но във въображението въставаше мистичното видение на големия град, безбройни бели минарета, отправени към небето, мраморни дворци, хвърлили отраженията си в огледалото на тихите заливи - всички чудеса и всички тайни на приказките от хиляда и една нощ.
И всичко това, което векове е било само мечта, а сега ставаше действителност, справедливо и естествено даваше вярата в края на едно тържество, в последните дарове на едно щастие, което се беше показало разточително и щедро. В душите проникваше насладата от честно завършения труд и тихият зов на далечните огнища. Но в такива минути на упование и надежда идат големите нещастия, за да бъдат по-жестоки и по-мъчителни. Наместо разбития неприятел, към когото сега нямаше повече омраза, който даже изглеждаше добър, защото беше нещастен - наместо него се яви друг, невидим и непобедим. Яви се холерата. Яви се неочаквано и внезапно, като че в един само час, в една само нощ. Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви. И тая армия от калени и изпитани войници, която сама носеше стихията на разрушението и смъртта, против тая напаст нямаше още средства, изтръпна и се смути. Тия хора бяха навикнали да гледат право в лицето на смъртта, но сега тая смърт беше друга, коварна и невидима, тържествуваща и неумолима. Тя се втурваше сред най-голямото безгрижие, сред смеха и шегите, отнасяше жертвите си още с усмивката на устните им, с недовършените им разговори. Неведнъж при първото развиделяване на деня намираха мъртъв тоя, когото през нощта мислеха само задрямал, сложил доверчиво глава върху рамото на другаря си. Няма друг по-страшен и по-вледеняващ от тоя ужас, който беше прострял тъмните си крила над чаталджанските лагери!
Млади и жизнерадостни момчета, които имаха още много сили и много здраве, умираха нечакано и безропотно, умираха с някакво недоумение и с един трагичен въпрос в застиналия и неподвижен поглед. Това напомняше само безнадеждността и жестоката гибел на хора, поглъщани от подвижни пясъци, напомняше безпомощността и страданията на лъв, който трябва да умре не от друго, а от невидимите жила на отровни мухи.
На 4 ноември се почна атаката. Тарфа, Софас, Калфакьой - това не бяха нищо друго, освен пространни и мрачни гробници. Но ето из тия гнезда на заразата и на смъртта, измежду купищата непогребани трупове, измежду хилядите нови гробове, които още нямаха ни кръст, ни надпис - отново се явиха и потеглиха гъсти и стройни колони. И те изглеждаха пак така могъщи и уверени, както някога. Това приличаше на едно чудотворно възкресение, едно преобразяване, което поразяваше и трогваше. Стихийният устрем, който няколко дни беше спрял неудържимото и непобедимото движение напред, което още запазваше инерцията си, тая скрита и могъща сила на духа живееше още, издигаше се над смъртта, изправяше болните, искаше сякаш да възкреси и мъртвите. Имаше, помня, много войници с бледи и изпити лица, с хлътнали и угаснали очи. някакви мълчеливи и покорни призраци, които отиваха напред, като се подпираха на тояги или на пушките си. Това бяха отбелязаните вече жертви на холерата. Това бяха неизстинали трупове, непогребани мъртъвци, които в увлечението и екстаза на живите и здравите отиваха да намерят още една по-достойна и по-хубава смърт.
Аз няма да описвам това голямо и кърваво сражение, няма да търся разумното му оправдание, историческата му необходимост и полза. Може би всичко това да се отрече. Но то ще си остане сражение на най-безумната храброст и на най-беззаветното самопожертвуване. В него няма отделни подвизи и те не могат да се изброят, защото то цялото е голям и рядък подвиг. Мъчно е да се опише и да се обгърне с преценките и разбиранията на ума, както беше мъчно да се разпознае кои от хилядите загинали войници бяха умрели от рани и кои, в самите превзети вече окопи и фортове, бяха издъхнали в последните конвулсии на холерата.
Имаше много и покъртителни епизоди. Между многото разкази, които бях слушал още там, не мога да не си спомня сега особено за един. Тоя разказ се предаваше от уста на уста, повтаряше се всякога тихо и някак тържествено, с това благоговение, което вдъхва всяко мъченичество, и с това непресторено вдъхновение, което иде от всяка легенда.
Рано сутринта, в още мъглявия здрач, някои дружини в настъплението си достигат до Кара су. Изведнъж пред тях се изпречва една от никого неподозирана река, без брод, без мостове, враждебна и зла с дълбоките си и студени води. Да се стои под дъжда на гранатите и куршумите е невъзможно, за връщане назад не може и да се помисли. Една минута мъчително колебание и недоумение у всички. "Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!" Кой или кои са извикали това, не зная. Тия хора обикновено остават неизвестни и безименни. Но спрените за минута и разколебани редици се хвърлят всички в реката. Мнозина се удавят, но другите преминават и продължават атаката.
За първи път аз чух да разказва това един непознат войник. Наблизо в окопа нашите войници, тъй предани, тъй наивно добродушни сред големите опасности и усилия, внимателно и напрегнато слушаха. Той свършва и всички замълчават. Лицата стават сериозни и замислени, чува се тиха въздишка, погледите бавно се откъсват от войника и неподвижно се спират, устремени в пространството. Някой продумва тихо:
"Господи... Какви момчета!..." Никой не иска да узнае повече подробности, никой за нищо не запита вече. И какво виждаха тия скръбни и замечтани очи? Не виждаха ли тая непозната и чужда река, широка и ослепително светла в свежестта на утрото, огнения наниз на шрапнелите и под тях спрените на брега вериги. "Ние ще се удавим, но вие минете по нас!" И ето тая светла река изведнъж потъмнява, спряна, свързана и победена. Маса трупове я запълват, преплетени, притиснати близо един до други в последните прегръдки на задушевна и нежна обич. Твърдо упорство и непоколебима решителност, но и някакво блаженство и странна усмивка стоят на тия бледи и безжизнени лица, върху които падат мокри и разбъркани коси. Вкоченени и оголени ръце се протягат, вчепкани в корените на брега със свръхестествената и страшна сила на предсмъртните минути.
"Ние ще се удавим, но вие минете по нас!" Какъв трагизъм и каква чиста и безпределна доброта има в тия думи! В тях е цялата душа на любими и млади хора, на мъченици и герои. Ето защо и самата тая случка не се виждаше вече тъй, както всъщност може би е станала, а се рисуваше картината на едно чудо, пред което се благоговее и в което трябва да се вярва. А там, в окопите, ония, които слушаха тоя разказ, сами създаваха в душите си тая легенда, но вярваха в нея.
И наистина, дълбоките и студени води на Кара су не спряха дружините, които атакуваха Чаталджа. Не ги спряха и хиляди други опасности и пречки. Тоя ден като че ли нямаше една разумна и ясно поставена цел, която методично и упорито трябваше да се постигне. Нямаше връзка, нямаше координирани усилия. Сред влажната и гъста мъгла, която припадаше и се раздигаше, сред гърмежите и хаоса на един ад, виждаха се тия отделни дружини, всяка устремена по своя посока и свой път, черни купчини от хора, които ту изчезваха, ту отново се показваха на някой гребен, намаляваха се, разпръсваха се и се събираха наново, но отиваха все напред и напред. Те превземаха окопи и след това ги напущаха, влизаха във фортове, застилаха ги с трупове и след това ги оставяха. Като стоманените чела на старовремските стенобойни машини, тия живи ядра се удряха в твърдините на укрепленията и в повратната сила на своя удар се повръщаха назад. А пред тях отново се изпречваше Кара су, все така дълбока и студена, все така враждебна и зла.
На другия ден останалите живи от тия войници стояха в същите окопи, от които бяха настъпили. Нямаше никаква стрелба, не се забелязваше никакво движение. Но това мълчание беше и заплашително, и зловещо, чувствуваше се в него неутихнал гняв и неразколебана сила. И може би затова от всички фортове на Чаталджа се започна трескава и честа стрелба, безвредна и суетна. И това не беше тържеството на една победа, увереността в собственото си надмощие, а страхът и безпокойствието пред един втори и по-страшен удар.
Но втора атака не се предприе. Още много дни войниците останаха в окопите си. Всички стихии, всички лишения и нужди, всички болести и мъки бяха се сдружили против тях. Те не отстъпиха. Тяхното велико страдание беше равно само на тяхната велика любов.
Обратно към "Те победиха"
Има една легенда от Едгар По, в която се разказва за някакъв тайнствен кораб, самотен и вечен скитник в безкрайните пустини на океана. Обитателите на тоя кораб са непознати и странни хора, непринадлежащи сякаш на никоя раса, на никоя определена епоха. Но това, което най-много поразява, е невъзмутимата им и пълна отчужденост от всичко земно, човешко и суетно: тия моряци стоят унесени над своите карти, говорят тихо, движат се като безплътни сенки и остават еднакво равнодушни и спокойни и към най-опасните бури, и към най-дребните случки наоколо. Някаква свръхестествена и могъща воля властвува над тях, някакъв суров и неумолим дълг всецяло ги поглъща и може би само хипнозата на целта, която неотразимо ги привлича, една изпълня душите им с тихо блаженство и безропотна покорност.
В първите дни на войната много се говори за един крайцер и подвизите му в Индийския океан. Аз няма да спомена името му, защото е известно на всички, както е известна и цялата тая история. И както се случва с много хубави неща, може би и тя става вече обикновена от евтиния възторг и празното любопитство на мнозинствата. Уморени от скуката си, разказват, коментират, намират точното й място между безбройните други перипетии на войната, дават й вещата си преценка. Но всичко това нито е важно, нито открива и достига един по-дълбок и по-значителен смисъл. А такъв смисъл тук наистина има, защото това е един от тия редки епизоди, който въпреки неподделната си истинност, изведнъж добиват фантастичната окраска, епичния размах и безсмъртната красота на легендите.
Шепа моряци остават на своя кораб, откъснати от всяка суша, далеч от родния си край, остават без подслон, без пристанище, заобиколени от хиляди врагове и приютени и запазени само от необятните ширини из океана. И оттук, дето би се сломила всяка воля и би отпаднал всеки дух - оттук за тях започва и подвигът, и най-възвишеният хероизъм. Тоя кораб се явява там, дето никой не го очаква, плени, разрушава, нанася удари, бързи и смели, като молния, и веднага след това изчезва тъй бързо и тайнствено, както се е и появил. Никой не знае вече неговите следи, напразно го търсят там, дето той може би е бил, но вече не е, никой не го вижда и не го познава, но той следи и дебне като хищник. Границата на обикновеното и възможното е вече премината. Това вече не е обикновен кораб, който има размерите, екипажа и оръжието подобно на много други. Всичко това се слива, става неделимо, цялата тая тъй известна и типична постройка изведнъж се одухотворява, изпъква един жив и цял организъм, който под старото си име добива своя собствена физиономия, своя душа. Едно ново стоманено същество, опасно и смело, зловещо в своя гняв и добродушно весело след всяка своя победа, неуловимо и тайнствено, като блуждаещия призрак на "хвърчащия холандец".
Ето външната и твърде ефектна страна на тая история. Тук има много безстрашие, много храброст, много изобретателност, демонична и лукава. Но това не е всичко. Де е тайната на това неотразимо очарование, което иде от тия подвизи и запленява всяка душа? Само в числото на тия боеве ли, в числото на трофеите ли? Едва ли. Струва ми се, че самите моряци не помнят и не броят тия успехи и че всеки един от тях, веднъж постигнат, като че изчезва в паметта им. Както странните моряци на кораба-скитник в разказа на Едгар По, и те навярно остават твърде равнодушни към една такава радост: това е тъй суетно и тъй нищожно дребно.
Великото и хубавото е другаде и то именно ни поразява и плени. Това е мъжественото и гордо шествие към смъртта, това е величието на самопожертвуването. С жестокото примирение и съзнание на самоубийци, тия хора скъсват всички връзки с живота, ие искат спасение, не молят за пощада. Тяхната гибел е по-ясна и по-действителна от собственото им битие и на капитанския мост, наред със своя шеф и, може би, със същото доверие и обич, те виждат призрака на смъртта. Какво може да ги спре, да ги победи, да ги отклони от техния път? Храбростта, безстрашното и смелостта стават вече твърде естествени и се достигат без усилия. Но това, което стои над всички чувства, което огрява и топли душите им, е друго, неземно увлечение, един религиозен почти екстаз, в който те изживяват последните си дни: това е любовта към родната земя. И те са щастливи и безропотно покорни, защото тая любов дава тоя чист възторг, тая върховна наслада и откровение, които, веднъж постигнати, без болка и без страдание заличават чертата между живота и смъртта и правят простосмъртните хора - херои...
Достойната и красива смърт, сърцата, изгорели върху жертвеника на дълга и любовта към родината - ето източника на тоя лъх от поезия и величие, който иде от тия подвизи и с който са обвеяни много страници на историята. Неволно се събуждат и възкръсват видения от миналите дни: гордите, и спокойни крачки към ешафодите, пламенните погледи, обърнати с упованне и вяра към небето из пламъците на горящите костери.
Обратно към "Те победиха"
Когато додат дни, които носят бедствия и големите събития са на прага - в душите, на всички става тая рязка и странна промяна, в която се чувствува изненадата на първите есенни бури след топлото още и хубаво лято. Много пътища вече никъде не извеждат, забравят се много завети, трудът и грижите за утре изглеждат суетни. Животът запазва обикновените си форми, но тръгва сега с безпомощните лутания на кораб, останал без мачти и без платна. Чувствува се близостта на едни край, неизвестността на една развръзка и дните като че остават малко и преброени. И може би затова - непривично безгрижие и трескава жажда за удоволствия, забрава обзема мнозина, подобно на някогашните флорентински дами и кавалери през дните, на върлуващата чума. Но и тогава голямото смущение и тревога продължават скрито и дълбоко да живеят. Умът непрестанно търси някаква опора, душата жаднее за каквато и да е вяра. Някога в такива дни мрачните и строги сибилли са изричали вдъхновени предсказвания, които едни са чертаели спасителни пътища на обезверените души.
Нещо подобно преживяваме и ние сега. Голяма и тъмна е тайната на утрешния ден и ние изнемогваме в болезнената, недоумяваща мъка пред едни кръстопът. Кое е позволено и кое не? Де се свършва справедливостта и моралът и отде начева насилието и произволът? Една всепобедна и неудържима сила стои сега над всички традиции, над всички закони, завещани от вековете. Сред мрачното величие на своя ужас и грозота, войната шествува по всички посоки и нейните тежки железни стъпки болезнено се отекват във всяка душа и събуждат ту ледения образ на смъртта, ту лъчезарната усмивка на щастието. И всеки ден и всеки час, подобно приливите и отливите на морето, най-горчивите разочарования се редят с най-смелите надежди.
* * *
Както и по-рано, аз пак срещам из безбройните навалици на улиците малкото мои познати - изгннанници от нашия край. Срещам ги или замислени и тъжни, или с нов блясък в очите, с една особена живост в походката и нервност в жеста. В такива дни аз зная, че нова надежда е стоплила пак душите. Ние се спираме, тихо разменяме няколко думи и се разделяме с радостно чувство на очакване и вяра - малки проблясващи светулки в нощта на съмненията и унинието ни.
Но аз често си мисля какво става сега там, отвъд границата, в заглъхналите безбройни села, пръснати из равните полета, дето отдавна вече стои траурната тишина на къща, в която е влязла смъртта и лежи непогребан мъртвец. Какво става в Добруджа? И струва ми се, че в обидените и измъчени, но чисти души за нашата колеблива и нетрайна вяра място не може да има. Там могат да крепнат и да растат само надеждите. Нима там не се чува глухият и подземен тътнеж на далечна буря? Нима може да се вярва в трайността на едно робство, сега, когато навред се разбиват окови, отключват се тъмници, заличават се граници, възкръсват народи?... Там може би не всичко знаят и не всичко разбират, но дълбоко и силно чувствуват в себе си тоя благоговеен трепет, с който посрещат първия ден на пролетта. Тоя ден, когато в сухите клони на дърветата, в стъклата на затворените още прозорци зашуми топлият южен вятър, снегът се затопява, хиляди потоци запяват, слънцето грее като никога и ясно се усещат облекчителните могъщи тръпки на събудените земни недра. Първият ден на пролетта - благата реч на Исуса, която възкресява дъщерята на Иаира.
През тия есенни дни там, над безкрайните полета, има хубави звездни нощи. Хиляди очи в тия тихи часове се взират може би на юг. И никога тия нощи не са крили толкова много тайни, толкова странни видения и толкова мистичен чар. В непрогледния мрак, далеч някъде, тия устремени очи не виждат ли вълнуващите се потоци на безбройни полкове, не виждат ли разлюляната гора на щикове, силуетите на знамена и в поривите на вятъра не се ли чувствува горещият дъх на хиляди хора? Не идат ли те? Не са ли близо вече? Високо някъде в тъмното небе откъсват се и падат звезди. И сред безмълвната тишина на тия минути и огнени линии сякаш чертаят вещателните знаци на едно очаквано и близко чудо.
Там много чакат и много се надяват. Спомням си сега за един мой добър приятел, дългогодишен учител из Добруджа, който това лято ми беше на гости. Той беше дошел тук, както болните, по съветите на лекаря, отиват да търсят други въздух и друго слънце. И наистина, с всеки нов ден той по-силно чувствуваше опияняващото блаженство на едно оздравяне. Като затворник в първия ден на свободата си, той се радваше и се чудеше на всичко, обичаше всичко. Но една трогателна, нежна и бащинска радост виждах в него особено когато срещахме войници. Минаваше веднъж едно отделение с музика и знаме. И аз гледах как той с открита глава и със сълзи на очите си се спря и застана в някаква почтителна и богомолна поза пред това знаме и как дълго не можеше да откъса очи от него.
Дните, които прекарахме наедно, оставиха скъпи спомени в мене, защото ние преживяхме тоя чист и възвишен възторг, чрез който само могат да се почувствуват и познаят тайнствените и неразривни връзки с родината. А тогава още всичко беше твърде скорошно и близко, и най-малкият спомен докарваше тъпата нетърпима болка на открита рана.
Една вечер, помня, отидохме с моя приятел в някаква увеселителна градина. На сцената се редяха танци, фарсове и песни и сред сладостната нега на музиката и общото безгрижно веселие, моят другар гледаше всичко това като странни сънища. На сцената се появи и някакъв несръчно гримиран артист, с дълга медна тръба, а на белия гръб на жилетката му се четеше едър надпис: Аidа. Той се покланя и почва. Екна тържественият, възторженият химн - химнът при посрещането иа Радамеса. Високи, ликуващи и радостни звуци, възторжено и гръмко приветствие на един герой, който иде със силата и красотата на бог. Слушахме едва началото, когато аз усетих, че някои ме дърпа за рамото. Обърнах се: почти не познах моя приятел. Той беше бледен, гримаса на страдание беше изкривила лицето му, устните му трепереха. "Стани, стани да си вървим... Да си вървим!" - повтаряше, почти викаше той. Опитах се да го успокоя, да разбера какво се е случило, но той с един рязък жест се обърна и тръгна бързо към вратата. Стигнах го на улицата. "Какво ти стана?" - попитах го. "Какво ли? И тук ли трябваше да чуя туй. И как може, кажи ми, как може? Че това е тяхна песен!" "Тяхна песен? Не, лю-безний, това е друго, това е из една опера." "Защо говориш тъй? Аз сам чух, сам видях с очите си. С тая песен тяхната кавалерия влезе в наше село... Да, с нея..."
Аз замълчах. Не можех и не исках повече да го разубеждавам. Разбрах, че тъй е било наистина и той добре го е запомнил. А че тая музика била из някаква опера или тяхна собствена - това тъй малко важи. Не, това никога не може да се забрави. Всеки звук, всяка вибрация, като нажежено острие, пронизва и гори душата...
Това беше малка случка, която скоро забравихме. Но със същото, болезнено изменено лице аз видях моя приятел и последния път: надвесен из прозореца на вагона, той бързо потъваше и се губеше в мрака на нощта. Той си отиваше.
Но това беше твърде отдавна. Аз вярвам, че сега моят добър приятел отново чувствува опияняващото облекчение на едно оздравяне. Аз вярвам, че най-много вяра и най-много надежди има в неговата душа. Между другото, той беше ми разказал с каква голяма скръб и в какво отчаяние той е обикалял като бродник ноще около училището, затворено и занемяло завинаги. На заключените врати стоял някакъв печат - ненавистен белег на насилие и неправда. Една нощ той, моят приятел, също като разбойник, разбива прозореца, вляза в училището и като из поруган храм на забранена религия, откраднал или спасил последните оцелели светини: една карта на България, един окъсан буквар с образите на св. св. Кирил н Методий. "Те са сега у дома и с тях уча децата си" - ми казваше той.
И сега, когато тъй често мисля и си спомням за него, виждам едно и също: в малката, полутъмна стая на своята къща, като в някогашните килии, той дава своите уроци. Той е развълнуван, но бодър и жив, вдъхновен и разпален. Показалката леко и бързо тича по окачената карта. Той броди по всички бойни полета, спира се на всички места, отбелязани от смъртта, озарени от подвига. И той говори, говори, нервно, бързо, вдъхновено. Той е бледен, в очите му гори трескав огън, той страда, но той е безкрайно щастлив, моят стар приятел. Ето, той свършва: с твърд и смел размах ръката му чертае, някакви широки, нови линии върху картата: може би други граници, може би въжделения образ на една мечта.
Обратно към "Те победиха"