Обратно към Йовков
Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак.Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.
Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на изток отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си отиваше,беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се биеха.
Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.
Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре.Може и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу. Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.
Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен, защото страдаше от една чудновата болест не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на старшията си тръгна по обиколка из селото.
Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу весел гърлен глас над себе си
- Спасе, хей, Спасе!
Спас повдигна глава отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп, ухилен. В ръцете си държеше мотика.
- Къде си забързал Я чакай и на тебе да ти дам една китка.
- Не ми трябват китки мен - сопна му се Спас. - Китки... Видях аз на кой даваш китки ти...
Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя
- Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние защо сме Мене и тебе за нищо не ни бива.
- Не е тъй то...
- Тъй е, Спасе, тъй е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я вършат. Нощес пак слушах топа бух, бух!... Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!...
Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, но се повърна няколко крачки и завика
- Не е тъй то, дядо Иване, не е тъй. Младост, казваш...Не може тъй- туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило- не може тъй, не.Да гледа там да спести някоя пара- това е то. Ако нямаха нужда, баща й и майка й нямаше да я направят учителка.
- Ама ти за учителката ли приказваш
Но тъй като Спас вече бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и каза
- Ама че... шушумига... Гледай го ти него!...
Ядосан, задълбочен в мислите си, мъчен и от болестта си, Спас бързаше и не усети кога мина покрай общината, кога отмина и черквата. Той все още мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше училищен настоятел и затуй по навик, пък и само от желание да пакости, каквато наклонност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски дрехи и ходеше с момите. Пишеше много писма и много писма получаваше. Ходеше често в общината и приказваше с писарите. А веднъж бяха дошли някакви граждани и той я видя да пуши между тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил дума по дума на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но тъй като оставаше неизписана още една страница, а нему беше жал за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.
Чу се песен към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка песен, мярнаха се бели войнишки шапки и коне.Идеше войска - нещо твърде обикновено, защото шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както трябва, и се упъти нататък.
Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече войници, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.
Други войници забиваха колове с опънати въжа между тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше бич и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, широкоплещест, хубавеляк.
- Ти, войник, отде си - попита той Спаса.
Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки
- Оттука сме, г-н подпоручик. Моста пазим.
- Хм... добре. А познаваш ли учителката тука Лина се казва, нали
- Съвсем не Лина, г-н подпоручик. Ангелина се казва.
Подпоручикът се засмя.
- Добре де. Можеш ли ме заведе до училището
- Да ви заведа, г-н подпоручик.
Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и тръгна напред. Той вече разбра каква е работата и кипеше от яд, но нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и само слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки- удар на бича по чизъма. Те наближиха до училището, през отворения прозорец най- напред се мярна червената рокля на учителката, после се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, но не че ги беше познала, а се усмихваше само тъй, както си правеше винаги. Изведнъж тя извика, изгуби се, показа се след това отвън като с все сила тичаше насреща им и викаше
- Митьо! Митьо!
- Лина! - извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил вече Спаса.
Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха едновременно и двамата. После, все така хванати за ръка, те влязоха в училището.
Спас цъкаше прахан, за да запали цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. Хубаво, хубаво - мислеше си той. - Ще видим. Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, тъй че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да помисли по-добре. Сега трябваше да събере повече новини за войниците, за да докладва на старшия.Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.
Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на войниците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, отдавна беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше - там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше наоколо, но все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И тъй като офицерът не излизаше, Спас все повече се ядосваше и все повече вярваше, че ще бъде достатъчно смел, за да извърши туй, което беше намислил. И защо пък да не му кажа - мислеше си той. - Г-н подпоручик, ще река, без докачение... ама момичето е младо и хората приказват... Не може тъй, как така!
Изведнъж се хлопна врата, чу се разговор и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на плета. Грееше пълен месец и се виждаше като денем. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше голяма китка бели рози - същата, която днес дядо Гергилан беше дал днес на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се спряха и, близо един до друг, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.
Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се спряха. Приказваха сега тихо. Изведнъж Спас чу плач. Плачеше тя. Как можеше преди малко да се смее и сега да плаче тъй тихо и тъй жално! Какъв плач - сърцето на човека се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера,главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.
- Ах, Митьо, Митьо...
- Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват Ние пак ще се видим.
- Ах, боже, боже...
Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше вече нищо, не виждаше нищо. Видя само, че нещо бяло се мярна между учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера вече дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, дойде на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, но веднага, като че вършеше нещо грешно, остави я леко пак там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.
Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика
- Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!
Радой се спря зачуден.
- Няма да метеш там ти казвам.
- Е, защо
- Затуй.
И с по-мек глас, Спас прибави
- Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е.
Радой послуша, премете вред другаде, остави след това метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас - малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, - той седна при Спаса и каза
- Кажи сега, аркадаш, какво има.
С друг глас, какъвто Радой не беше чувал у него, отпаднал и кротък, Спас разказа всичко, което беше станало снощи, дума по дума. И колкото той повече разказваше, толкоз по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.
Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, много писма пишеше и тя. Веднъж -тъй разказаха на Спаса отпосле - тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и заминала нанякъде.
Гонен от болестта и от мъката си, Спас ходеше из село. Един ден той мина покрай каменната стена и отгоре му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите храсти, които отдавна бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, изплашен и с изопнато лице, Гергилан му каза
- Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, убили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!...
Можеше ли да каже нещо Спас Той забърза повече, искаше му се не да ходи, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна злочестина да падне върху това добро момиче Защо, питаше Спас, защо Писмото до инспектора той отдавна беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо добро не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй болестта му се усили дотолкоз, че той трябваше все да ходи, да ходи, като луд.
А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите - потопени в земята. Когато минеше покрай пейката, дето стояха Спас и Радой, тя пак поздравяваше, но не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да ходи, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.
Учителката минаваше моста и тръгваше покрай каменната стена. Тя вървеше все тъй с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.
нагоре 
Както всички други коне в ротата, и той нямаше име. Наричаха го "коня на ротния командир" или просто "сивия кон". Още от първия ден на мобилизацията се разбра, че е много кротък, само че малко измъчен и неспокоен, може би от промяната на мястото. И докато другите коне, всички полудиви селски добичета, вече свикнаха с новия си живот и лакомо ядяха, а някои бързаха да покажат и лошите си навици - ритаха или хапеха, - сивият кон често преставаше да яде, дремеше над сеното, като понякога трепваше и поглеждаше с наострени уши, като че чакаше някого. Когато го отвеждаха някъде, тръгваше радостно, като мислеше, че си отива, назад се връщаше покорен, но без сърце. Веднъж се отвърза и вместо да избяга, отиде и се спря при едни деца, които играеха наблизо. Децата се отместиха настрана, той тръгна след тях. Тогава и те разбраха с какъв кон имат работа, хванаха го и сами го заведоха при войниците. Навярно с деца беше свикнал и деца са го милвали в оная неизвестна къща, отдето бяха го довели.
Ротният командир беше млад човек, от сърце и душа предаден на работата си, вечно зает. От коня си той държеше речи на войниците, оглеждаше ги, заповядваше, нареждаше. Но, като за всеки пехотинец, за него конят имаше само туй значение, че наместо да върви пеш през време на походите, щеше да язди. Щом слезеше от коня, той веднага забравяше за него, защото очите и грижите му бяха пак в ротата. Все пак той беше доволен, защото конят беше красив, имаше хубава стойка, тъй че нямаше кой за какво да му се присмее. Освен туй конят правеше всичко, което искаха от него: ако трябваше да препуска, препускаше без да се гледа какво е мястото, ако трябваше да стои, стоеше като закован. "И в пропаст да го насочиш - казваше гордо ротният, - не ти трябва да го пришпорваш - ще скочи и в нея."
Може би конят показваше такова голямо усърдие не само защото по природа си беше кротък и послушен,но - кой знае? - може би се надяваше, че тия чужди хора, в ръцете на които беше попаднал, ще прекратят най-после шегите си с него и ще го оставят да си иде. Но походите следваха един след други, минаваха дни, минаваха месеци и в мярката, в която се преживяваха на война, изглеждаха като години. Конят забрави какво вече е било по-рано, изгуби надежда, че ще се върне, и тъй като войниците се отнасяха добре с него, той се привърза към тях, свикна с новия си живот и се успокои. И през време на маршовете, когато дълги уморени колони прекосваха полетата от едната страна на хоризонта до другата, когато всекиму се струваше, че е влязъл в една вечност, която като че не е имала начало, нито ще има край, конят се почувствува едно с това голямо сборище от хора, пренасяше умората с тях, почиваше, когато и те почиваха. И щом войниците тръгнеха отново, той знаеше, че трябва да се върви, следваше умно стъпките на войната, който се случеше отпреде му, отбиваше се, дето той се отбиваше, прескачаше някоя долчинка оттам, дето войникът я прескачаше. А когато настъпеше тишина и се зачуеха команди, той като че предугаждаше какво има да става, наостряше уши и поглеждаше към оная страна, отдето зловещо проечаваше първият топовен гърмеж.
Всичко отиваше добре, когато забелязаха, че конят често започна да се препъва. Дори веднъж падна на предните си нозе, макар че тъй си и остана и не се помръдна, докато ротният не освободи нозете си от стремената. Друг път, когато минаваше по един тесен мост - и ротният добре направи, че слезе и мина пръв, - единият му заден крак стъпи вън от моста, той се обърна и падна долу в камънаците, от една височина два-три метра най-малко. Толкоз страшно беше всичко туй, че ротният и не погледна, помисли, че конят се е утрепали отсега нататък ще трябва да върви пеш. След малко войниците докараха коня - един дори беше се качил на него - разтреперан, одраскан тук-там по краката, но здрав и читав.
Прегледаха внимателно очите му и разбраха, че едното му око, което и по-рано си беше малко повредено, съвсем не вижда. Ето защо конят се препъваше толкоз често. "Нищо, че недовижда - казваше ротният. - По-добре. Няма да се плаши."Войниците още по-внимателно започнаха да се отнасят с него. И нощем, когато ротният нямаше защо да се отделя от колоната, пък можеше да се подремне и на седлото, войниците сами искаха повода и водеха коня, за да не се препъне някъде.
Но болестта бързо мина от едното око в другото и конят ослепя съвсем. Махаха с ръка срещу очите му - нито трепваше, нито мигаше. Зениците му бяха тъмни и угаснали, пълни само с мъка. Ротният не можеше повече да го язди. Тогава снеха от него хубавото английско седло, мекия потник от желта плъст, мундщука и нагръдника с металическа топка отпред, като сърце. Туриха му юлар и вехт окъсан самар, натовариха го с две бурета и сивият кон, "конят, дето по-рано го яздеше ротният", стана "водоносец", т.е. отсега нататък щеше да носи вода.
Нямаше думи да каже какво му е, но ако се съдеше по външния му вид, той все тъй покорно и послушно започна новата си служба. Един нов навик спечели и войниците по него го познаваха отдалеч: дигаше си главата високо, когато ходеше, защото все едно не виждаше къде стъпва - гледаше поне да не бъде опънат поводът, с който го водеха. Но той беше доволен, че е между войниците, те също тъй бяха доволни, че го виждаха. Понякога биваха на позиция. За да се донесе вода, често пъти трябваше да се иде далеч, конят се отделяше настрана два-три часа, блъскаше се, препъваше се, но това беше нищо. Страшното за него беше, че не знаеше де е, мислеше, че го отделяха завинаги от войниците, при които той искаше да си стои. И когато войникът, който го водеше, го докарваше с пълни бурета на позицията, а той още не знаеше, че си е дошъл, щом чуеше, че войниците започват да гълчат и дрънкат манерките, дигаше глава, изопваше ушите си към тая посока, поглеждаше нататък с тъмните си зеници и разтърсен цял, изцвилваше късо,хрипкаво. След туй се отпущаше и повече не помръдваше, успокоен вече напълно.
През примирието ротата беше на бивак, а наблизо имаше дълбоки окопи, които войниците щяха да заемат в случай на нужда. Беше през април и всички коне бяха пуснати да пасат наоколо. Тогаз се случи, че слепият кон, както си беше пасъл, падна окопите. Пръв го видя ротният ,и то защото случайно отиде да се разходи към в окопите, където войници не отиваха. Животното беше в ужас. Кой знае колко време беше стояло там, не знаеше къде се намира, каква пропаст беше тая, от която не можеше да излезе и да се обърне, блъскаше се ту в едната, ту в другата стена, цяло посипано с пръст. От мъка и страх конят беше се изпотил. Ротният повика войници - дойдоха повече от двайсет души. Щом ги чу, конят се умири, не мръдна вече и с пълно доверие се остави да правят с него, каквото искат. Заловиха го кой за крак, кой за глава или опашка и го измъкнаха. После го натириха настрана и той тоз час започна да пасе, като че нищо не е било, но се обърна тъй и тъй насочи ушите си, че да може да чува гласа на войниците.
Свърши се примирието и война започна отново. В ротата трябваше да се преброят да, видят колко са, да вземат всичко здраво и способно, а непотребното, което е само товар, да го оставят. Стана дума и за слепия кон.
- Да му снемем юлара и да го пуснем да си пасе. Да го оставим и каквото вече каже господ - каза един от офицерите.
- По-добре да го дадем на някой селянин - каза друг.- Все ще му върши някаква работа и ще го гледа..
Дружинният командир, който се случи тук, беше на друго мнение, и то не че беше човек без сърце, а защото от жегата мисълта му беше станала ленива и той само си спомни какво препоръчваха в такива случаи ветеринарните лекари.
- Господа - каза той, - да вземем да го застреляме. Да не се мъчи.
Тогава войниците, които бяха насядали наблизо, се раздвижиха.
- Г-н майор - обади се един, цял зачервен, защото чувствуваше, че не всичко може да каже. - Защо ще го застрелваме? Дайте го на нас, ние ще го гледаме.
- Дайте ни го, г-н майор - обади се друг. - Ние с него сме тръгнали, с него искаме да си идем.
Тъй и решиха, защото такова беше всъщност желанието на всички - на офицери и войници. Направиха само една промяна: хвърлиха буретата, от които вече нямаше нужда, а натовариха слепия кон с патрони. И тая работа той можеше да върши.
Няколко дни по-късно, през най- големите горещини, при Смол, край Вардара, кипеше страшна битка. Върху черничевите градини като град валяха шрапнели, поляните и нивите горяха. Сред дима и жегата се виждаха войниците, някъде притаени в плътни купчини, някъде тръгнали в дълги редици - почернели и обгорени от огъня жетвари, около които житата бяха в пламъци. Ранен тежко, ротният беше изнесен назад от двама войници, които по едно време се изгубиха и двамата, кой ранен, кой убит. Ротният остана сам. Не можеше да върви. Мислеше, че ще намери тук някъде ординареца и коня си, а нямаше никого. Кой ще го чуе? Кой ще го спаси? Всяка минута някой куршум или някоя граната можеха да го доубият. Изведнъж сред дима на запалената трева се показа кон, натоварен с патрони, после още един, а след тях - войник. Раненият веднага позна първият кон - нали видя как върви с надигната глава, странно спокоен сред тоя ужас. Той беше, той, сивият кон, добрият, слепият кон!...
- Марине! Марине! - извика ротният, като позна и войника. - По-скоро ела тука! С конете, с конете ела!
Войникът дойде наблизо, изтръпна като видя толкоз кръв по ротния, и не знаеше какво да прави.
Дай коня тука! - заповяда ротният. - Снеми патроните, снеми самара!
Войникът заработи бързо. За минута конят беше гол.
- Ха така - каза ротният. - Като докарат моя кон, него ще натовариш с патроните. Помогни ми сега да се кача.
Войникът - здрав, едър мъж - не му помогна, а го взе на ръце и го качи на коня. Дели позна гласа на ротния, или защото си беше и без това послушен, слепият кон бодро запристъпя нататък, накъдето го насочваше ротният.
"Най-после! - помисли си ротният. - Има още опасност, но ще стигнем..." И сред хилядите мисли, които минаваха през измъчения му ум, една мисъл го караше да потръпва от радост: как се случи да го изнесе пак тоя кон, старият му другар. Нещастният слепец!...
Не излизаха от здрава, твърда земя, а като излизащи из пещ. Все още достигаха шрапнели. "Шрапнели! - мислеше офицерът и съзнанието му вече потъмняваше. - Лебеди! Страшни бели лебеди!" Конят изпръхтяваше, защото вървеше из дим, офицерът трепваше и се ободряваше. Силен гърмеж изтрещя над главите им, конят се огъна, щеше да падне, но се окопити и пак тръгна напред боят, като някоя буря, остана назад.
- Къде сте ранен? - попита един лекар, който с няколко санитари изскочи отнякъде. - Капитане, чакайте!
Ротният спря. Чувствуваше, че губи последните си сили.
- Къде сте ранен? - попита пак лекарят.
- Не зная, докторе. Струва ми се, много кръв изгубих.
Докторът погледна офицера, погледна и коня му и каза:
- Но конят ви е ранен! Снемете го полека - обърна се той към санитарите.
В същата минута офицерът пребледня, заклати се и щеше да падне, ако войниците не бяха го подкрепили. Снеха го и изпаднал напълно в несвяст, внесоха го в палатката иго сложиха на висока маса.
След седмица-две, настанен в една болница, ротният отиваше на добре. Че ще оздравее и че е вън от всяка опасност, това се виждаше преди всичко от доброто настроение на ординареца му. Спомените на ротния се прекъсваха до минутата , когато падна в несвяст. За всичко, което се случи по-късно, ординарецът му разказваше сега. Разказваше как го снели от коня, как го внесли.
- А конят? - попита ротният. - Какво стана конят? Той беше ранен.
- А, той умря, г-н капитан.
- Умря ли? Кога? Къде умря?
- Още там, на превързочния пункт. Аз стигнах току след вас. Щом ви снеха, един войник го поведе, а той падна и там умря. Много лошо бил ранен.
Ротният замълча изтръпнал, като че го заболяха всичките му рани. После сключи ръце под главата си и остана тъй замислен и загледан пред себе си.
нагоре
Докато минавахме през селото, конете бързо препускаха, каруцата дрънчеше и аз, седнал на един чувал със сено, подскачах и се полюлявах ту на една, ту на друга страна. Но вън от селото конете като че отведнъж отмаляха и тръгнаха полека. Лъхна ни студен вятър, полето беше замъглено. Вляво, доста надалеч и усамотено, се виждаше някаква ограда и в нея нещо като паметник от освободителната война, каквито има много из Добруджа.
Погледнах коларя: той току подръпваше юздите, викаше и размахваше камшика над конете, но нито ги удряше, нито пък му се щеше, както се виждаше, да вървят по-бързо. Пътят наистина беше поразкалян, но конете бяха доста якички и ако ги удареше, биха тръгнали по-живо. Но той само викаше и крадешката изпод око поглеждаше към мене. Като забеляза, че го гледам, като разбра навярно и какво мисля, той се извърна и като правеше лицето си колкото се може по-загрижено, каза:
- Слаб добитъка, ваша милост! Нямаш с що да го назобиш ки! Ичумик, овес - сичко прибраха за войската. Хайде, Арап, хайде! Дий!... А комендантина... хм... комендантина... Ти, кай, се преструваш. Какво ще се преструвам, казвам си правата: мръкне ли, не виждам, ако щеш, бръкни с пръст в очите ми, не виждам. Кокоша слепота имам.
- Добре де - рекох. - Нали ти казах, няма да закъснеем.
- А в друго село ще ходим ли?
- В друго село няма да ходим. Как се казваш?
- Васил, Васил Ненов ме казват. Другаде няма да ходим, кайш. И рано ще се върнем, а? Сполай ти, ваша милост.
Лицето му се разведри. Имаше черно, сипаничево лице и - нещо рядко между селяните - оставил си беше брада, малка и рядка, тук-таме прошарена вече. По очите се познаваше, че е добряк, но не знаеше с какъв човек има работа, а, от друга страна, наплашен от ангария, правеше се по-отчаян, за да му повярват, че наистина страда от кокоша слепота.
- Мене Васил ме казват, Васил Ненов. Хайде, Арап, дий! Ваша милост, тук да караме полека, че като излезем баиря... а, може ли?
- Може, може. Полека карай. Бърза работа нямаме.
Лицето му светна още повече и той едвам сега се показа такъв, какъвто си е.
- Васил ме казват - подзе весело той, - Васил Протестантина. Тъй ме прекоросват. Какъв протестантин съм аз! Никакъв протестантин не съм, християнин съм, като всички.Ама държа за правдината и всекиму думам право в очите. Аз и на кмета, и на попа казвам. Дядо попе, казвам, ти какво правиш - все пари, пари. Ами че ти трябва да ни наставяш, ти си ни светилника. В евангелието, думам, как пише: "Не туряй свещта под крината, а отгоре крината, че да свети!" Тъй им думам. А те - протестантин...
Пред нас се показа каруца и докато мислехме, че е още далеч, изведнъж порасна, порасна, излезе из мъглата и два хубави черни коня профучаха като фъртуна покрай нас. В каруцата седеше пълен човек, погледна ни и лениво попипа калпака си, за да поздрави.
- Немец е, от наше село е - каза бай Васил. - Нали половината от наше село са немци? Тоя се казваше Йоан Фердинандов, богат е. Ама виждаш ли го какъв е? Голям човек, едър човек. Аз, какъвто съм дребен, само от единия крачол на панталоните му цял ще се облека.
Той се обърна и за въртя камшика, без да удари нито единия, нито другия кон.
- Тия немци - продължи той, - добри хора са , кротки хора. Само, как да ви кажа, не работят като нас. Той, немеца, сутрин ще стане, ще закуси с хляб и масло, ще попуши с лулата и хе, като подскочи слънце, ще иде на работа. Стане ли дванайсет часа, ще се наяде, ще почива и в два пак започва. Също като чиновници. А ний - нас ни дай да се борим с работата, като мечки. Леснина не търсим. И затъ, ако не се утрепим, както трябва, нито разбираме, че сме работили, нито хляба ни е сладък. Тъй сме ний българите...
Аз слушах и се усмихвах , но не казвах нищо. Това като че не се хареса на бай Василя, той ме поизгледа, усмихна се и пак започна:
- Тоя, Йоан Фернинандов, големият, дето го срещнахме, отива веднъж в Добрич и слиза в хотел "Зора". Вечерта си отива в стаята, ляга си и, нали е тежък човек, кревата - прас! Счупва се. Ами, счупва се! Дохожда хотелиерът - ти, кай, ще ми платиш кревата. Как, казва Йоан Фернинандов, аз не съм ли пътник, аз не съм ли си платил?... Комендия!
Разбрах, че бай Васил ме залъгва, за да може да кара по-полека, обърнах се и погледнах настрани: ето го паметника. Дошли сме до него, без да усетим. Както винаги се случва, всичко изглеждаше не тъй, както се виждаше отдалеч: оградата беше много по-широка, самият паметник - много по-висок, от хубав, малко посивял камък. Не беше руски паметник, а гроб. Отпред на паметника се виждаше някаква фотография.
- Чий е тоя паметник, бай Василе?
- На едно момиче, на един немец. Уби се само. Отрови се.
- Отрови ли се! Но тук... и други гробове има.
- Те са нови. Там седем руски офицери са погребани. Тях скоро ги погребаха, през денеси, след битката.
- Но защо се отрови туй момиче?
- Защо. За нищо. А голяма афера беше то!
Той се обърна, настани се по-добре и като го видях как е доволен, че има нов повод да кара полека и да не мъчи кончетата си, дадох му цигара, запуших и аз.
- Голяма афера беше то! - започна бай Васил. - Оттогаз има-няма четири-пет години. Туй момиче беше на един немец. Тоя Йоан Фердинандов, дето го срещнахме, е богат, но онзи, бащата на момичето, беше още по-богат. Вайнер се казваше. Негова дъщеря беше, хубаво момиче, като капка. И добро - стар ли, млад ли срещне, ще го разприказва. И такова едно, как да кажа, види, да речем, слънцето като засяда, и ще каже: ай, че хубаво! Види кон или птиче и - ай, че хубаво! Имаме една баба Стояна, тя накрай селото живееше, бедна жена, тя хванала веднъж петела си, взела ножа и излязла на портата - ще го коли. Ето че иде същото туй момиче - Ирмина, тъй се казваше - и: не бива, казва, бабо, да го колиш. Я какъв е бял! Я какъв е хубав. Не бива, кай, не бива да го колиш. На ти един лев, ама няма да го колиш. Баба Стояна взема лева и пуща петела. На другия ден вижда, че иде момичето, хваща пак петела и грабва ножа. И пак откъртва един лев. Ами, такава е една вещица!... Хайде, Арап, хайде!
Та ще ви кажа, ваша милост, дохождат едно лято юнкери от Букурещ - нали тогаз румънско беше. Дохождат, ходят из къра, мерят, пишат - карти правят. Във всяко село имаше по пет-шест души. Тия, дето бяха у наше село, всички слязоха в чифлика на Вайнера. И Ирмина все с тях. Вечер се приберат, нахранят се, починат малко, след туй засвирят - и танцуват. По харман беше, ще се събудя, гледам, Кокошката подскочила, вече ще се съмне, а прозорците на Вайнера още светят - и танцуват, танцуват. Както и да е, отидоха си юнкерите, замина и Ирмина в Букурещ. После си доде, пак замина и пак се върна. Ама друго стана вече момичето: не приказва, не се смее. Ходи тъй, като пребито, или ще се спре и - мисли, мисли... и един ден зе, че се отрови...
- Отрови се!
- А, страшно нещо беше! Майка й, горката, само дато не умря. Баща й - и той. Стопиха се хората. Направиха тоя гроб, заградиха го и не можаха повече да живеят тука. Продадоха и си отидоха. А, ваша милост, страшна работа беше то!
Изкачихме баира, започнахме да наваляме надолу и конете сами започнаха да препускат. Освен туй тук дъждът като че е бил по-малко и пътят беше поприбъхтан. По едно време конете тъй се засилиха, че бай Васил с мъка трябваше да ги удържа и да внимава добре, да не ни обърнат някъде. Когато слязохме долу в равнището, показа се насреща и селото, дето отивахме. Но в същото време ние навлязохме в местата дето само преди десетина дни бяха станали големи сражения. Цялата местност наоколо беше се смълчала, изтъпкана и оголяла, като че бита от градушка. Тук-таме - окопи, навред - черни ями от гранати. Разхвърляни дрипи, гилзи от патрони, оглозгани скелети на добитък. И - гробове, гробове. Тук ще са се били турци, защото на повечето гробове, вместо камък, какъвто тук няма, беше забита някоя тояга. Наоколо, подплашени от каруцата, разхвърчаваха се големи орляци от чавки, примесени с косове.
Бай Васил поглеждаше гробовете, много от тях засипани тъй набързо, че мъртъвците се виждаха, поклащаше глава и казваше:
- Горките! И тях майка ги е гледала...
Като изневидело въз нас налетяха глутница кучета, големи, охранени, зли, изгубили всеки страх от човека. Селото беше напуснато от хората и тия кучета се скитаха из полето, подивели и люти като вълци. На друго място, въз един яр от желта глина, се показа цял човешки скелет, изчистен, зеленясал, усмихнат. Наоколо земята беше изтъпкана от ситни стъпки. И аз, и бай Васил го видяхме, но нито той, нито аз продумахме нещо. Нямаше хора, нямаше жива душа. В замъгления въздух над тия мъртви полета прехвърчаваха само черните орляци от чавки, размесени с косове.
Стигнахме в селото - село без хора, с празни, занемели къщи, с продънени хамбари, из които беше протекло жито. Скоро аз си свърших работата - и каква работа имах? - предадох едно писмо в щаба, взех друго. Починахме, нахранихме конете и след туй тръгнахме назад. Не исках да мина по тоя страшен път, из който додохме, и казах на бай Василя да избиколи настрана. После, не ми беше добре - усещах, че ще ме втресе, и полегнах в колата. С бай Василя повече не се занимавах и туй като че го усъмни. Навярно си мислеше: тоя човек, както ми каза да заобиколя, няма ли да ми каже да ударя за друго някое село? Безпокойството му растеше. Понякога слизаше, отиваше пред конете и като им дърпаше ушите, за да го ободри от умората, мърмореше:
- Капна добитъка... капна...
Друг път пак слезе, дойде до едно от задните колела, започна да го почуква и си говореше:
Ето че и колелото се разхлопа. Шината ще излезе. Не върви днес и туй то... Не върви...
- Бай Василе - рекох, като се подигнах от каруцата, - карай право за село!
Той се качи, погледа ме, погледа, след туй се засмя и удари конете.
Сгуших се в яката на шинела, дадох гръб на вятъра и се помъчих да задремя. Някъде колата ме раздрусваше и аз отварях очи: виждах бай Василя замислен, понякога срещах усмихнатия му поглед. И пак задрямвах.
След час-два колата изведнъж спря и аз отворих очи.
- Ето паметника - каза бай Васил.
Обърнах се: оградата на паметника беше на няколко крачки.
- Чакай, аз ще сляза - рекох.
Влязох в оградата и най-напред се спрях пред паметника. На овална порцеланова плочка стоеше фотография на младо момиче. Хубави, светли коси, които трябва да са били руси, падаха на една страна и почти закриваха челото. Очите й бяха големи, бистри, а усмивката... каква доверчива, радостна усмивка! Отдолу с едри букви пишеше: Хермина Вайнер. И още нещо друго.
После се обърнах и погледнах: току пред паметника, на един ред, лежаха седем гроба на седем руски офицери. Спрях се пред всеки един. На кръста на всекиго беше написано името на падналия, полкът му, мястото, дето е бил убит, датата. И под всичко туй, което аз не можах да запомня, стояха думите, незабравими завинаги: "Спи, верний син России!"
След мене вървеше бай Васил, спираше се, дето се спирах и аз. Но той като че с други очи гледаше и друго като че си мислеше. Чух го да мърмори:
- Хм... дохождали, пак дохождали. И тя е дохождала. Ей на цветето. Туй цвете сега е турено...
- Какво има? - попитах. - Кой е дохождал?
Той разгъна отчаяно ръце, в една от които държеше камшика, и каза:
- Какво има ли, ваша милост? Все същото, все същото! Жени нали са, все са едно!...
Не го разбрах и погледнах към паметника. Нататък погледна и бай Васил. От овалния портрет се усмихваше Хермина Вайнер.
- Тия казаци - продължи бай Васил, все тъй отчаян, - аз ги познавам. Не познавам всички, но двама от тях ги зная. Преди битката бяха в наше село, в къщата ми бяха. Млади хора, хубави хора, юнаци. Додоха и засвириха с хармоника. Събраха се момичетата на немците, и мойто момиче, и затанцуваха. Нашите момичета знаят да играят полка, от немците се учат. Свири хармониката и танцуват, танцуват, а ония махмузи - дзън, дзън, дзън... Цяла нощ. На сутринта се започна битката. На другия ден ги донесоха на носилка - убити. Хей, ваша милост. Не ми бяха деца, а в къщата ми огън падна. Донесоха и други и всичките ей на, тука ги погребаха. Оттогаз момичетата на немците и мойто момиче Неша дохождат тук през ден, през два и им носят цвете. Ей на, Неша пак е дохождала. Познавам цветето от градината...
Хермина Вайнер се усмихваше. Усмихваше се на мене, на думите на селянина, усмихваше се на седемте юнака, които лежаха под земята пред нея. По-тъмни ставаха облаците на небето и вятърът свиреше през дъските на оградата.
Излязохме и се качихме на колата.
- Не ми е за друго - подзе все тъй угрижен бай Васил. - Най-после хора сме, християни сме, а и те, дето се казва, са ни освободили. Ама не е хубаво, кога човек си тури мисъл на сърцето - гледам, съхне момичето ми, вехне, замязало е на сянка...
Селото беше близо и тъй като между другите къщи се показа голяма бяла сграда, дето се виждаха да ходят войници и където навярно беше и комендантът, бай Васил се сепна, шибна конете и ние влязохме в селото със също такова препускане, както когато излизахме.
нагоре
Като се събуди през нощта, Малинчев се огледа наоколо си и не разбра нито де е, нито какво става с него. Как беше попаднал тука? Какви са тия високи каменни стени, тия надвиснали сводове, тая тъмнина като в подземие? Накъдето и да погледнеше, Малинчев не познаваше кое какво е, объркваше се още повече и тъй се уплаши, че усети как сърцето му захвана бързо-бързо да тупа. Това трая много малко време. В следния миг като че се поразвидели, някаква обвивка като че се свлече и падна, всичко се смали и прие обикновения си вид. Малинчев си отдъхна и разбра, че са в джамията, където бяха дошли снощи.
Тогава той забеляза, че на прозореца, издигнат доста нависоко и изрязан дълбоко в дебелата стена, стои войник. Мека синкава светлина идеше отвън - месецът навярно беше изгрял, - но тая слаба светлина едва осветяваше само прозореца, стигаше до вътрешните ръбове на стената около него, а оттам нататък всичко си оставаше тъмно. Войникът седеше в единия ъгъл на прозореца, облегнат гърбом на стената, лицето му не се виждаше, но личеше, че е малко извърнат и гледа навън. Пушката му беше сложена напреки на колената му. Кой можеше да бъде тоя войник, ако не часовой? ЕДИН часовой имаше вън - тук, на прозореца - други. Повече от това - здраве, помисли си Малинчев.
Той отново щеше да заспи, когато друга мисъл го сепна: кой беше поставил тоя часовой? Той го виждаше за първи път. Снощи, когато заваля дъжд и ротният каза да влязат в джамията, той се позабави вън, за да постави другия, външния часовой. Когато влезе вътре, беше тъмно и нищо не се виждаше. Навярно Карталов, ефрейторът, който тъй обичаше да се разпорежда, когато него го няма, е поставил тоя часовой на прозореца.
И хубаво е направил. Тъй е по-добре, по-сигурно е.
Той искаше да стане, да излезе навън, да види какво има. Но как беше смазан и колко му се спеше! Тежък и страшен ден беше вчерашният: атаката им не успя и те се повърнаха назад, нестройно сборище обляло поляните като мравуняк, шибано от градушката на гранатите, размятано насам-нататък като буря. Газиха Кара су и едва не се издавиха. Събраха се в една гора, излязоха оттам на гъсти, стегнати маси и отново тръгнаха напред. После пак отстъпиха. А късно вечерта дойдоха в това село, напуснато и разрушено, останало между нашите и турските позиции. Бяха една полурота. Ротният беше изпратил тук-таме по едно отделение и оставаше само неговото, първо отделение. Облегнати на пушките си, капнали от умора, войниците стояха и го гледаха в очите, като че чакаха милост само от него. Заваля дъжд и добре, че ротният каза да влязат в джамията. Сега момчетата спяха като заклани. Защо да става и да ги разбутва? Нека спят.
Особен човек беше Малинчев. Като всички ВОЙници от първия взвод, и той беше едър и висок, но нямаше техния юнашки вид, беше по-стар, малко тежък и отпуснат. Но имаше една добра усмивка, която никога не липсваше от лицето му, и без нея войниците 'му не можеха да си го помислят, защото той тъй се усмихваше и когато беше сърдит, и когато беше весел. Не викаше, не бързаше. Когато започнеше някаква работа, най-напред накарваше войниците да млъкнат и да го слушат. После бавно започваше да дава разпорежданията си и отначало като че нищо не се разбираше от тях, а накрая всички виждаха, че е прав и че туй, което е казал, е най-умно.
Раздаваха, да речем, хляб. Ако се оставеха войниците да го разграбят, щеше да има и сръдни, и разправии, защото случваше се някои от хлябовете да са смачкани, разтрошени или плесенясали. Малинчев постъпваше инак: заповядаше да постелят едно платнище на земята и да сложат хляба на него. Чакаше да мине нетърпението на войниците, успокояваше ги сякаш само с усмивката си. След туй изваждаше една костура, привързана с ремък за пояса му, и започваше подялбата: не даваше по цял хляб, а разрязваше най напред хубавите самуни и всекиму даваше по равна част. След туй по същия начин разделяше по-лошия хляб и тъй - до последната троха. Все тъй, като по-стар брат, бавен и усмихнат, но сигурен в туй, което върши, той водеше войниците си навсякъде: на позиция, в сражение, в походите.
Такъв човек беше старшият подофицер Малинчев и затова укорът, който преди малко беше си направил, че не може да надвие съня си и да стане, не го остави спокоен и след като заспа. Отсега нататък той започна да се събужда често. Когато за втори път отвори очи, той видя сянката на един войник под прозореца.
- Какво правиш там? - попита Малинчев. - Кой си ти?
- Аз, г-н старши.
- Кой ти?
- Редник Ралев Коста Спиридонов, г-н старши подофицер! Рекох да пия малко вода. Намерих тук една манерка.
- Защо пиеш водата на човека? - каза Малинчев, - Кой е там на прозореца?
Войникът вече се връщаше, но се спря, обърна се и погледна към прозореца.
- Не знам, г-н старши, Ганю гаче ли е. Ганю, ти ли си бе?
Часовоят на прозореца не отговори.
- Той е, Ганю. Мълчи и се хили...
Войникът си легна, сламата наоколо зашумя.
- Хей, земляк - каза той весело, като се обръщаше пак към часовоя на прозореца, - хубаво да вардиш, да не дойдат турците, че ще ни изловят живи...
Пак стана тихо и Малинчев затвори очи. Какъв сън го унася - като че го люлеят на люлка. "Слава богу, каза си той, вън нищо не се чува, защо да ставам?" И преди да заспи, той пак си спомни за снощната вечер.
- В случай, че ще трябва да отстъпите - беше казал ротният ще заемете селото, като го приспособите за отбрана. Знаете как става, нали? Ще укрепите крайните къщи, ще направите засеки из улиците. А джамията - и той погледна голямата каменна сграда, - джамията може да ви служи за редюит.
"Защо редюит? Какво значи то? Не е ли редут?" -мислеше си Малинчев и заспиваше.
Не мина много време и той пак се събуди. Часовоят на прозореца си стоеше все тъй, както по-рано. В нищо не беше изменил положението си, не беше сякаш помръднал и пак тъй поизвърнат, гледаше навън. "Браво на Ганя, мислеше си Малинчев, стои на постл си, както трябва. Добро момче е той, Ганю." Искаше да му каже нещо, да го похвали, но тъй му се спеше! Спря само погледа си още веднъж на прозореца. Отвън идеше мека, бледа светлина, пропита с тишина, със сън. Тая светлина спираше само на прозореца, не можеше да освети дори часовоя. Лицето му не се виждаше добре, но изглеждаше, че се усмихва.
Зашумя пак сламата и Малинчев отвори очи: друг войник беше станал, отиде до прозореца, посегна и взе манерката, изправена тъй, че всеки лесно можеше да я види. Чуха се жадни, бързи глътки.
- По-малко пий! - викна му Малинчев. - Кой си ти?
- Аз, г-н старши. Проданов Илия.
- Земляк! - обади се друг войник и по гласа се разбра, че е същият, който по-рано беше ставал. - Я дай и на мене да си наквася малко устата.
Обадиха се и други войници и поискаха да пият. Малинчев не можа да се стърпи, поиска и той. Но в манерката бяха останали само няколко капки.
- Изпили сте я! Изпихте водата на момчето! - разсърди се Малинчев. - Дайте му манерката!
Войникът отиде до прозореца и остави манерката.
- Аркадаш, прощавай! - каза той. - Изпихме ти водата. Ганю, хей, Ганю! Продумай бе!
- Да не е заспал? - обади се Малинчев.
- Какво заспал! Гледа ме като котарак и се хили. Пустия му Ганю!...
Легнаха си всички и се умълчаха. Изведнъж се зачуха някакви странни гласове, гласове на много хора, едни пискливи и тънки, други по-гърлести и след тях бодро и високо се чуваше нещо като "хо-хо-хо!" - сякаш се провикваха някои.
- Каво е туй? - каза Малинчев.
- Четвърта дивизия е - обади се един войник. Днес е дошла, ей там е зад баира. Войниците играят хоро. Аз още снощи ги чух.
В същия миг гласовете, които бяха замлъкнали се чуха отново, но сега по-ясно. Като че плачеха пеленачета, други гласове се смееха, чуваше се пак същото "хо-хо-хо!" И всичко това се объркваше, сливаше се и се проточваше в зловещ и страховит вой.
- Чакали вият! - каза Малинчев. - За каква четвърта дивизия ми разправяш ти, не чуваш ли? Чакали!...
Воят на глутницата стана по-ясен, по-близък и отведнъж спря, като че пресечен от нещо. Никой от войниците не продума. В прозореца се белееше същата мека и тиха светлина. Часовоят стоеше неподвижен и като че се усмихваше.
Мина се час, мина се повече. Започна да се разсъмва. Малинчев се събуди, искаше да си отвори очите, но клепачите му сякаш бяха се залепили. Все още го унасяше на сън. Изведнъж той чу:
- Я виж, виж... на прозореца...
Малинчев скочи, скочиха и войниците. На прозореца, където сега се белееше и светеше зората, седеше, пак тъй, както бяха го гледали през нощта, не часовоят, не Ганю, а турски войник! Той беше облегнат, почти паднал въз стената, лицето му беше черно, подпухнало, очите изцъклени, пушката му беше на колената. Ни един мускул не трепваше у него. Стоеше като вдървен.
Двама-трима войници се спуснаха нататък, едич дигна пушката си, ножът се издигна и светна, но веднага се отпусна надолу.
- Умрял е, г-н старши!
- Убит. Не, не е убит. Няма кръв.
- Хъм, гледай... Умрял, както си стоял... Тогава някой измежду войниците извика:
- А! Той от холера е умрял!
- Излизайте навън! - извика Малинчев. Всички грабнаха раниците и пушките си и един през други избягаха навън.
* * *
Месец по-късно седмина от дванайсетте войници, които бяха преспали в джамията, между тях и Малинчев - те бяха пили от манерката на турчина, - излязоха от болницата и пеши тръгнаха да търсят полка си. Всички бяха прекарали холерата, вече оздравели, само че още слаби и затуй вървяха бавно и се подпираха на тояги, като старци. Много често седяха да си почиват. Тогава Малинчев, със същата оная усмивка, която не липсваше от лицето му, казваше:
нагоре