Разсъмваше се. Небето на изток все повече и повече побеляваше, тъмнината незабелязано се топеше, хоризонтът се разшири и избяга надалеч. Едвам сега войниците можаха да се видят едни с други и да разберат где са. Те бяха пътували цяла нощ. Не знаеха где отиват, но топовните гърмежи пред тях ставаха по-ясни и по-близки, срещаха големи кервани кола, в които лежаха ранени, с мрачни и окървавени лица. Край,пътищата стояха запрегнати обози, артилерийски предници летяха напред с муниции, отиваха и се връщаха ординарци на запотени коне. И в цялата тая трескава бъркотия имаше една мъчителна и скрита тревога, като тежката задуха пред буря. Войниците чувствуваха, че става нещо не съвсем добро и че трябва да се бърза.
Тук те са от един - два часа. Раздадоха сухар, а след това и патрони. Войниците пълнеха паласките си, като разкъсваха патронните кутии. Поляната около тях цяла се покри с жълти картонени парчета.
Димитър и Илия са към края на ротата. В слабата още дрезгавина лицата им изглеждат изпити и пръстеножълти. Илия е уморен, но някак апатично спокоен, седнал е и гризе сухар. Димитър изважда от раницата си една долна риза, оглежда я и след това започва да я раздира на парчета. Тоя шум събужда Никола. Той беше задрямал наблизо, става и търка очите си с ръка.
- Какво правиш? - говори той несвързано, като пиян. - Чакай, защо я късаш! Уплаши ме - също като картечница. Защо я късаш, здрава риза!
- Кой ти гледа ризата сега.,, нека си имам аз таквоз... То не се знае...
Никола се оглежда наоколо. Едни от войниците са насядали, други са прави, стегнати, с пушки в ръце, На няколко места и други войници, също като Димитра, разкъсват ризи. Лицата на всички са съсредоточени, очите широко разкрити и плахи, движенията са нервни, разговорите - отривисти и тихи. Никола гледа и поляната, посипана с жълтите картонени парчета. Едвам сега той като че дохожда на себе си.
- А! ти превръзки готвиш! - говори той. - Как съм задрямал. Значи, ще има тупаница, а? Как сладко съм задрямал!...
Димитър скрива готовите превръзки из джобовете си. Остатъка от ризата той предлага на Никола и Илия. Никола се мръщи сърдито и отказва.
- Не ща! - говори той с едва уловимо вълнение в гласа ся. - Не ща! Махни тези парцали да не ги гледам! Ти мислиш, че първият куршум мене ще удари. Тъй ли? Гледай какво добро ми мислел, челикът.
- Не, таквоз... аз не мисля - оправдава се Димитър. - Ти вземи! То не се знае - може да потрябва.
Развиделява се добре. Съвсем ясно пред тях се очертава голям и висок хълм. В полите се вижда рядка гора, а нагоре по склоновете между зелената трева се трупат грамади от скали. Оттам изведнъж се раздават редки изстрели, тия първи изстрели, които най-много поразяват и събуждат парливи и тъпи болежки, като от някоя рана. Войниците остават външно спокойни. Но ония, които бяха седнали, стават. Всички се вслушват в изстрелите и мълчеливо се поглеждат. "Хайде! Почва се!" - говори някой нарочно нехайно и бодро.
Пред ротата излиза отнякъде Варенов. Той е наметнат с черна мушама и може би от това лицето му изглежда бледно и прозрачно чисто. Близо до него върви Ананий, а с него още четирма войници с преметнати на ремък пушки. Това са ординарците за донесения, по един за всеки взвод. Между тях е и Стоил. Още тази нощ го повикаха при ротния командир и оттогава не се запря ни минута. Той ходи напред, връща се и пак отива. Но той сякаш не чувствува умора, спокоен, увлечен и погълнат само от работата, която върши. Стоил съглежда земляците и дохожда при тях.
- Има ли нещо? - ниско го пита Никола.
- Нищо няма. Сега ще тръгваме. Нашите са горе. Стоил прибира сухарите и патроните, които Димитър е получил за него. Той не се отказва - взема и
няколко превръзки от ризата на Димитра.
- Фелдфебел! - вика Варенов.
- Фелдфебела! Фелдфебела при ротния! Предавай! Едни след други услужливо се подемат тия викове и като ехо се отдалечават към края на ротата. най-после, далеч някъде, стреснато се обажда Буцов, тича пред войниците и застава при подпоручика. Варенов ниско му говори нещо настрана.
Ротата тръгва. Вдясно и в една посока с тях се движат и други роти и някаква върволица от войници и натоварени коне. Това е картечна рота. Войниците вървят направо, без път, не знаят где отиват и какво има да се случи след малко, но промяната на мястото и движението донасят все пак едно облекчение, започват се разговори и закачки, някой се подхлъзва, пада и около него се подига голям смях. Те стигат до хълма и започват да се изкачват нагоре по стръмнината. Между шубраците тревата е гъста и мокра и разгазвана за първи път от толкова хора, изпуща силен дъх на билки. На самия край на редкия храсталак те спират. Взводовете се разделят и. залягат поотделно. Земляците си избират място до една цъфнала шипка и лягат в тревата. Под самите им лица има мак, бяла лайкучка и равнец.
Наред с тях се спират и другите роти. Отгоре, откъм позицията, слиза дванайсета рота със знамето. Ротата се повръща, спира се, войниците се разделят и се изгубват между шубраците и в гънките на земята. Там сега се вижда само знамето, обвито в черна мушама и изправено нагоре. Щом знамето е с тях, войниците разбират, че са оставени в резерв. Никола се развеселява и започва да прави цигара, Той пуши и весело говори на Димитра:
- Голубчик! Наживяхме се барем по хайдушки! На тая трева едно печено агне да има и черно вино! Слава богу, добре сме си ний тука.,,
- Добро.., Остави ти туй добро!... Доброто беше там, в Ашака...
Димитър се забърква и не може да произнесе името на селото, гдето беше лагерът им. Но сам доволен твърде много, разглезено се сърди и с пискливия си и тънък гласец кълне също като жена:
- Да се провали! Да го вземе мътната! Село ли е, име ли е! Два месеца, таквоз, живяхме и не може да се запомни...
- Името лошо, ама селото беше добро - казва Илия. - Де да си бяхме пак там!
Неочаквано високо над тях продължително и остро шуми нещо, като че минава голяма и тежка птица. Войниците се оглеждат и чакат. Надалеч, на около стотина крачки зад тях, се издига облак от черна пръст. Чува се гърмеж - граната. Това е твърде обикновено нещо, а щом е тъй далеч, безвредно е и дори забавлява.
- Изпи си кафето агата и добрутро ни казва! - говори Никола.
Но вдясно боят беше започнал вече. Там ниско и открито се простираха широки хълмове. Далеч някъде, ниско над земята, се явяват малки и кръгли бели облачета. Гърмежи идат оттам, но много по-късно. Това са шрапнели. Нови бели облачета, по няколко наведнъж, като китки, се появяват вместо изчезналите, Едвам сега там се забелязват черни правилни квадрати, които приличат на разорани ниви. Но това са колони от войници и тия черни карета тежко и бавно пълзят из полето, като някакви големи насекоми. Нова редица от шрапнели увисва точно над тях. Изведнъж правилните и сбити квадрати оживяват, разбъркват се, разнизват се като разкъсани броеници и пространството около тях се осейва с отделни хора. Те се лутат насам - нататък, събират се в куп, движат се пак напред, зачерняват се върху някакъв сипей и бързо се спущат и изчезват в дълбок, обрасъл с гора дол. Ни един човек не се вижда повече там. Но ниско над черната гора се нижат пак едно до друго белите облачета. Като че това не са шрапнели, изригнати из гърлата на далечни оръдия, а безопасни и малки огньове, които избухваха и угасваха по разни места из гората.
Никола, Димитър и Илия гледат внимателно и напрегнато на тази страна и се мъчат да намерят войниците, които бяха изгубили из очи.
~ В гората влязоха - говори Никола. - Нищо не се вижда.
Димитър дълго време се взира и търси с очи.
- Ей ги! Ей ги! - вика той. - У, колко много! Из гористия дол, незабелязано кога, бяха излезли гъсти и дълги вериги. Извити като дъгата на лък, те се очертават нашироко и стегнато вървят напред. Сега белите облачета на шрапнелите се явяват ту пред, ту зад веригите. Разстоянието до тях е твърде голямо и не може да се видят лицата на тия хора, чертите, изражението им. Под високото небе те изглеждат много малки, еднакви една на друга черни фигури и ясно се вижда само как, приведени и като че загледани в земята, бавно и широко крачат напред. От тях иде странното и единствено впечатление, че те не обръщат внимание на хилядите шрапнели, не ги плаши бясната и свирепа стихия, която се подига и иде срещу тях. Те сякаш имат само една, спокойна и дори флегматична грижа да вървят.
Никола наблюдава движението на веригите и изпада в истински възторг.
- Господи! - говори той - какви момчета! Маладци! Вървят си, вървят си тъй...
Не минава много време и веригите се скриват ~ билото на хълма пречеше да се виждат. Но веднага боят достига невъобразимо ожесточение и сила. Пушки, картечници, топове - всичко се слива в едно, ечи, раздрусва земята - бесният рев на ураган, който люшка и чупи вековен някой лес. Всичко това надминава всяко понятие за човешка сила. Това е нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и за чужди. Земляците стоят като вцепенени, лицата им са изопнати и бледни, очите блуждаят.
Внезапно гърмежите престават изведнъж, като че по даден знак. Една от тия странни и неочаквани паузи, каквито често настъпват в сраженията. Така понякога затихва за малко и най-свирепата буря и уморената стихия сякаш поема дъха си. Настъпва напрегната тишина. Сега дълбоко се врязват и завинаги остават в съзнанието впечатления, които друг път минават незабелязани: някоя пчела, която бръмчи над розовите цветове на шипката, тихият шум на тревата, разлюляна едвам от вятъра. Тая болезнена тишина трае минута, две. И ето далеч някъде, глухо и задавено, като че изпод земята, но все пак ясно, зачува се ура. Три пъти повторено ура. Тръпки минават по снагата на войниците, нещо души гърдите, очите се премрежват и овлажняват. Там свирят "Шуми Марица".
Веднага след тая къса пауза боят пак започва, по-страховито и по-зловещо.
Някъде имаше пожар - гореше навярно някое село. Синкавият дим се разстилаше ниско над полето, през което по-рано бяха преминали веригите. От някое време насам Димитър гледаше нататък.
- Никола! - говори ниско и плахо той. - Никола, я виж!.Туй що е бе, таквоз, какви са тия хора?
Димитър показа с ръка. Из синкавия дим, който като полупрозрачна мъгла стои над полето, виждат се черните силуети на хора. Те са много, разпръснати по един или на малки групи, вървят по различни пътища, но всички се връщат назад. Те вървят много бавно, почти стоят на едно място, приведени, някак странно изкривени, колебливи и безпомощни - по-скоро призраци, отколкото хора.
Никола гледа учуден и смаян, без да може да разбере какво е това.
- А! Ранени са! Ранени! - говори ниско той. - Отиват назад. Ах, сиромасите, как се влачат!...
Близо до тях е застанал Буцов и също наблюдава. В тая минута, далеч до самата черта на хоризонта, се показва някаква верига. Черните фигури са приведени в обратна посока и цялата линия, подобно на вълна, огъва се и се полюшва назад. Над тях един след други се разпукват шрапнели, някакъв огнен вихър, които безпомощно ги шиба и гони пред себе си. И от тия черни човешки фигури, тъй бавни и малки под запаленото небе, иде сега горестното и тъмно страдание на една гибел.
- Лошо! - говори Буцов. - Туй са наши - отстъпват! Лошо. Работата май зле отива!
- Буцов! - извика сепнато някой отзад. Зад тях стоеше Варенов. Никой не беше видял кога беше дошел. Навярно той е чул думите на Буцов и затова го гледаше със светнали очи, ядосан и строг. Само със знак на ръката си той го вика при себе си, отива с него настрана и нервно и разпалено му говори нещо. Буцоа стои неподвижен и ням, като статуя. Варенов маха с ръце, говори ниско и предпазливо поглежда към войниците.
- Яде калая Буцов - говори Никола. - Ха така, голубчик, да те понарежат! Отстъпвали нашите. Кой ти каза, че отстъпват! Как така ще отстъпят!...
Горе на позицията, която беше пред тях, боят още беше слаб. Но и там гърмежите зачестяват, като шевни машини затракват картечници. Бурята се изви, премести се и се насочи право срещу тях.
Една граната падна наблизо, никой не е закачен, но чак до шипката, под която седят земляците, посипват се като сачми дребни камъчета и пръст. Гранатите падат вече начесто. Те още не убиват, падат настрана, но някак коварно И настойчиво дебнат, търсят, мъчат се да налучкат. Всеки нов удар можеше да бъде безпогрешен. Безспокойство и тревога настъпва между войниците. Никой не говори и не променя мястото си, но всеки чувствува, че повече не може да стои, че ей сега ще стане нещо непоправимо и страшно. Варенов излиза и се изправя пред ротата. Той е бледен, но спокоен, подпира се с двете си ръце върху саблята и често поглежда назад, където е дружинният командир.
Погледите на войниците са устремени в него, те чакат, уверени са, че той ще направи нещо. Но подпоручикът пред гранатите, които падат надалеч, сам стои в някакво недоумение. Стоил се връща откъм дружинния командир и говори нещо на подпоручика.
- Стани! Приеми вдясно! - високо командува Варенов.
Войниците стават. В същия миг се чува оглушителен трясък, пронизително пищи нещо във въздуха, чувствува се задушлива миризма, чува се тропот и болезнени викове. Без да разберат какво става, като че тласнати от някаква вихрушка, войниците се втурват напред, събират се накуп и се блъскат. Всички скоро се съвземат. Наблизо тичат изтървани коне, изплашени и с изкривени товари. Последният залп на гранатите беше попаднал право в картечната рота. Това място беше сега чисто и пусто, но там лежаха труповете на избити войници и коне. Те бяха много.
Обратно към Земляци
Слънцето се издигна и припече. Но кога беше изгряло и колко време се беше изминало от сутринта, никой не знаеше. Понякога цели часове минаваха незабелязано и бързо като минути, понякога пък имаше минути, по-мъчителни и по-дълги от цели часове.
Обикновено и нещо като правило беше досега, когато имаше сражение, да е и времето лошо. В такива дни валеше дъжд и тъмното безутешно небе, и разкаляната земя, и неприветните пейзажи - всичко даваше тия тежки и мрачни декори, сред които кървавата драма на боя не срещаше никакви контрасти. Но днес времето е хубаво: синьо и чисто небе, много слънце, полето зелено и свежо. Отвсякъде полъхва жизнерадостна и пищна красота, всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. А тук все пак умираха хиляди хора. Природата тоя път оставаше егоистична в своя празник, глуха и жестоко безстрастна.
Положението на резерва от минута на минута се влошаваше. Гранатите и шрапнелите не ги намираха сега, падаха настрана и по-надалеч, но всяка минута върху плътните купчини на войниците можеше да се изсипе също такъв неочакван и убийствен вихър, както преди малко върху картечната рота. Почнаха да падат и куршуми. Във въздуха замират слаби, плачливи звукове и тук - таме по земята се чуват тъпи и кратки удари, като от първите капки на дъжд. Имаше вече няколко ранени войници. Раниха в ръката и Буцова. От тая сутрин той не можеше да си избере и хареса място. Седнеше някъде и все му се струваше, че другаде е по-удобно и по-безопасно. Раниха го тъкмо когато за последен път си промени мястото.
От позицията слизаха други ранени. Това беше дълга и безпоредъчна върволица, която слизаше от върха и се губеше назад. Ранените вървят по един, по двама или на цели групи. Те са мълчеливи и като замаяни, лицата им почернели и изгорели, устните засъхнали, очите трескаво горят. Всички искат вода. После продължават пътя си и под куршумите и шрапнелите вървят бавно и по-спокойно, отколкото в самото сражение. Повечето от тях имат наивното убеждение, че веднъж ранени, те вече са пощадени от смъртта.
Право към седма рота слиза сега един ранен, който още отдалеч обръща вниманието на всички. Той е висок и строен момък, гологлав, без пушка и без раница, без паласки и дори без пояс. Той е наблизо и съвсем ясно се вижда, че на гърдите му разкопчаната куртка цяла е обляна с кръв. Толкова много кръв, че болно и тежко е да се гледа. Чудно е, че той не губи сили и не пада. Не само това: той върви съвсем право, леко,и свободно, както всякога, лицето му е открито и засмяно. Изведнъж той трогва и печели сърцата на всички. Варенов става и пресреща ранения.
- Момче! - пита го той - где си ранен? Не те ли боли?...
- Не зная, господин подпоручик - без всяко страдание в гласа отговаря раненият. - Не ме боли, ами много кръв изтече... И още тече!...
- Побързай - говори Варенов, - побързай. Иди да те превържат.
Раненият слиза надолу и се приравнява с войниците. Той иска вода. Димитър се затичва и му подава матерката си.
- Мъничко... мъничко си глътни! Ти, таквоз, малко пий! - говори Димитър.
Войниците задават всевъзможни въпроси на войника. Мнозина питат и за това, за което други по-рано са питали и отговорът се знаеше. И това става не за да се узнае нещо, а е наивно и добродушно средство да се изкаже едно съчувствие, без да се досетят, че това може и да измъчи ранения. Никола кипва и се скарва.
- Стига! - говори той. - Оставете момчето! Върви си, върви, момче - остави ги тия...
- Без разговори там! - вика отгоре и Варенов. Не спирайте войника!
Глъчката между войниците изведнъж утихва. Раненият се усмихва и тръгва да си върви. Но един самотен, закъснял и извънредно сърдечен глас се чува:
- Ами как са турците бе, момче? Раненият се обръща. Виждат се облените му с кръв гърди. Той се усмихва.
- Турците ли? Горе са... Нищо няма да направят тия читаци - само работа ни отварят!
Той слиза надолу, изправен, строен, и подир себе си оставя голямо оживление. В минутите на нервно напрежение всяка хипноза, отгдето и да иде тя, засяга и завладява душите. Тоя войник неволно и несъзнателно извърши цяло чудо. Войниците почувствуваха това примирение пред смъртта, което иде от съзнанието на еднаквата участ сред много хора. И без това положението им тук е нетърпимо: стоят под гранати и под куршуми, умираха и се раняваха, без сами да се бият. Те са готови да вървят напред, само по-скоро да се свърши всичко това. Между шубраците и скалите, където е дванайсета рота, още се вижда знамето, обвито в черна мушама. Сега то сякаш се изправя там, настойчиво и повелително, като трагичния знак на една неумолима съдба.
Боят се усилва. От височината слизаха толкова много ранени, като че цели части отстъпваха назад. Извикаха Варенова при дружинния командир. След малко той се завръща, изглежда по-бледен, но в лицето му има нещо решително и строго. Варенов събира при себе си подофицерите, излиза малко напред с тях, говори им нещо и сочи с ръка към върха. Подофицерите се завръщат. При Варенова остават ординарците, Ананий и Стоил, които не снемат очи от подпоручика.
- Седма рота, стани! - командува Варенов. - По местата си!
За няколко минути само те са близо до върха на височината. Оставаше да преминат самия хребет и да достигнат на оттатъшната страна при позициите, които щяха да подкрепят. Ротата върви разгъната в две дълги вериги. Войниците, приведени, с пушки в ръце, дебнат също като ловци. До самия хребет остават само няколко крачки.
Изведнъж пред самите тях блясват някакви бели слънца, гърмежи, които замайват, посипва ги пръст, във въздуха фучи нещо и непрекъснато и свирепо шиба по земята като с хилядите ремъци на бич. Нови удари последват, по-страшни и по-силни. Немислимо е да се направи крачка напред. Войниците се спират, разбъркват се и, като разбита о брега вълна, бързо повръщат назад. "Залегни! Залегни!" - чува се висок и развълнуван глас. Войниците се разпръсват на групи и залягат, едни по-близо, други по-далеч. Горе на върха остават прострени върху лицата синяколко души. Те сякаш бяха залегнали там.
Никола и Димитър се прислониха зад една скала. Никола е уморен, диша тежко, но повече е ядосан, отколкото уплашен. Той се досеща за Илия, търси го и го вижда недалеч, съвсем на открито.
- Какво правиш там? - кара му се ниско той. - Върви тук! по-скоро!
Илия пропълзява и дохажда до тях. Минават няколко минути. Горе на върха в някаква строга и безпощадна правилност идат и се разпукват шрапнели.
Настъпва по едно време затишие. Артилерийският огън се премества някъде настрана. Тогава далеч на другия край се появява Варенов. Той излиза напред, обръща се и саблята му високо блясва във въздуха, като светкавица. Той навярно говори нещо, което не се чува, после се обръща и приведен тръгва нагоре по стръмнината и държи саблята високо над себе си. Наблизо подир него, събрани сега накуп, вървят голяма група войници. Те са на самия връх. Нови кълба дим над тях и нови гърмежи. Саблята на Варенова блясва за минута още веднъж, след него войниците се зачерняват на върха и бързо изчезват на другата страна.
Никола гледаше всичко това. Изведнъж той се опомня, изправя се и се оглежда назад. Очите му странно и трескаво горят.
- Взводният! Где е взводният? - вика високо той. - Ей, там! Где е взводният?
Долу зад скалите се виждат само главите на залегналите войници. Никой не се обажда.
- Взводният! Где е взводният, чорт побери! - вика сърдито Никола.
- Какво си се развикал бе! - обажда се някой отдолу. - Взводния го убиха, не видя ли? Никола тръгна напред.
- Момчета! - извика той - ротният ни вика! Ей го там! Към ротния!
най-напред след него тръгват Димитър и Илия. После незабелязано отгде излизат повече от двадесет души и мълчеливо и покорно тръгват към тях. Никола е напред. Те вече са близо до върха. Наоколо все падат шрапнели.
Горе между скалите се показва войник. Той иде откъм отвъдната страна и сега се вижда само лицето му. Но тая фигура като че подскача, надига се и расте. И ето на самия връх, върху фона на небето, в целия си голям и снажен ръст, показва се Стоил. Той е гологлав и носи някого на ръце.
Никола се спира поразен и замаян, като гръмнат. Стоил носеше Варенова!
- О - о - о! - извика той болезнено и глухо. - О, господин подпоручик!
Той искаше да каже нещо много нежно и съчувствено, а не намираше думи. Но в тоя вик само имаше толкова много отчаяние и толкова много скръб.
- О,господин подпоручик! - повтаря той. - Господин подпоручик!
Лицето на Варенова е бледно, като платно, очите са затворени, косите разбъркано падат върху челото му. Той е отпуснал глава върху гърдите на Стоила, едната ръка е увиснала безпомощно, саблята я няма и само ножницата се влачи и звънти по земята. Стоил носи подпоручика на ръце и все пак върви прав, сякаш не чувствува никаква тежест. И неговото лице е също кърваво.
Никола пристъпва по-близо. Войниците гледат, изтръпнали и плахи.
- Стоиле, чакай да видим. Какво стана! Господи!...
- Нищо няма - кротко отвръща Стоил. - Не е ударен лошо.
Той се обръща към всички и прибавя високо:
- Вървете там! Вървете по-скоро!
Никола изведнъж се спусна напред, спря се за минута и се обърна. Той е неузнаваем сега. Обзет сякаш от някаква лудост, той разперва ръце, издига пушката си високо, пламнал, въодушевен, фуражката е килната назад, лицето зачервено, очите горят като безумни, И тоя инак лекомислен човек, с ексцентричните си бакенбарди, с цялата си театрална фигура, имаше сега някаква горда и величествена красота.
- Момчета! - вика той пресипнало и диво. - Тука! Тука! Аз тях... ей сега! Сега! Сега! Баста!
Той тича напред, говори още нещо несвързано, по повече не се обръща. Войниците, с плахи и болезнени лица, тичат подире му. Настрана малко, свит като топка,тича и Димитър.
Стоил беше слязъл надолу. Той се оглежда внимателно, за да намери по-удобен път, или пък за да следи отгде е по-безопасно. Шрапнели все още падаха наблизо, пропищяваха и куршуми. Варенов лежи отпуснат на ръцете му, бледен, със затворени очи. Но Стоял чувствува прекъснатото му и мъчително дишане,от време на време той едва чуто изохква. Стоил сам е ранен. Една тънка струя кръв се спуща изпод косата на челото му и слиза надолу по лицето. Долу, под Варенова, кръвта по дрехите на Стоила е много.
Стоил е на това място, където по-рано беше ротата. Той минава покрай цъфналата шипка. Никого нямаше тук. Наблизо лежаха убитите войници и коне от картечната рота. Те стояха в същите позиции, както беше ги видял по-рано.
Шрапнели се разпукват по-често и по-на близо. Стоил се оглежда и търси някакъв заслон. Но поглежда Варенова: идва му на ум, че той може да изгуби много кръв и това е по-опасно. Далеч пред него зад някакви скали се мяркат войници и бързо се скриват. Стоил се спира, заглежда се нататък и вика: "Санитари! Няма ли там санитари!" Никой не се обажда. Той тръгва нататък, но сега западаха най-много шрапнели. Ставаше опасно навсякъде. Наблизо имаше високи скали. Стоил се повръща и тръгва към тях. Изведнъж бели облачета се появяват тъкмо над него. И преди да се разсее белият дим, преди дори да се чуе гърмежът, той бавно и тежко пада, като подкосен. Той пада най-напред на колене, после възнак. Варенов остава на гърдите му почти в същата поза, както беше го носил на ръце.
Наблизо до двата трупа е цъфнала шипка. Откъм хълма иде стихийният шум на боя. Но тук слънцето сякаш по-ярко пече и стои някаква дълбока и уединена тишина. Една пчела лети над розовите цветове на шипката, прави малки и трепетни кръгове и, бръмчи.
Обратно към Земляци
В първите дни на април из многобройните лагери, които бяха зад фронта, бързо и навсякъде се разнесе слухът, че е сключено примирие. Изглеждаше, че тоя път войната наистина ще се свърши. Отначало войниците посрещнаха новината спокойно и дори равнодушно. Те знаеха, че сега вече не ги лъжат, но не бързаха открито и шумно да се радват. Те таеха истината в себе си още, също както болните, които току - що са прекарали някоя тежка болест, не казват, че са здрави, от страх да не се повърне болестта.
Минаха се два - три дни. Радостта най-после широко и силно обзе всички. Всеки ден през полето във всички посоки се движеха кола, дори и там, гдето по-раво се смяташе опасно и рискувано. Войници, по един, по двама или на цели групи, отиваха от един лагер към други. най-много вървяха към Силиврия. Всеки искаше да отиде в града, да си купи нещо, или пък само свободно и безопасно да се разходи. Ония, които идеха от фронта, разказваха чудеса: при Кара Су свирели музики и наши и турски войници играели наедно хоро.
Наскоро през тези дни Делчо и Димитър отиваха към позициите. Те вървяха направо и без път през полето. Делчо не язди и води за повода коня си. Той беше тръгнал да обходи земляците. Когато се почнаха сраженията, техният полк се изгуби, той чу, че бил напред, но нищо повече не знаеше. Из пътя съвсем случайно той срещна Димитра. Делчо знаеше вече всичко.
Димитър се мъчи да утеши някак Делча. Той върши това неумело, но искрено и добродушно. Несвързано и неясно, с много възклицания и жестове, Димитър подробно разказва за сражението, за Стоила и Варенова, за подвига на Никола, разказва как са прекарали със Стоила последната вечер, как изглеждал и какво говорил. Той си спомня някакъв сън на Стоила и твърди уверено и тайнствено, че още отрано това е било ясно предсказване. И когато той за трети или за четвърти път разказва как наедно с Никола и Илия видели Стоила да носи Варенова на ръце - бръчките на лицето му стават по-гъсти, гласът му се задавя, той замлъква и се обръща настрана.
Димитър и Делчо бяха се изкачили върху един хълм. Съвсем неочаквано и близо до тях се откри селото, в което беше полкът. То е малко, с много тополи и кипариси. Но сред неподвижните и грамадни корпуси на тия дървета, тежки и мрачни, твърде обикновените бели къщички имаха снежната белина и тънките линии на старинни мраморни постройки. Извън селото, като големи хорища на гъби, белеят се сред полето палатки. Войници ходят навсякъде. Безброй коне, навързани около пространни коловози, лъснати от слънцето, пръхтят от жегата и размахват опашки. Наблизо са наредени топове, ракли, кола, ковачници, високикамари с муниции. И тоя разнообразен и сложен организъм от хора, добитък и желязо прилича на грамадна хидра с корави и гърмящи луспи, прашна, изцапана още с кръв, която отдъхва, неспокойна и уморена. Войната беше еднакво сурова и зловеща и сега - в бездействието си.
Наблизо се показаха гробища. Това са няколко малки и отделни гробове, а зад тях - друг един, голям и пространен. Тук настрана са и стари турски гробища. Разкривените и мраморни стълпове силно се белеят в мрака на кипарисите. Димитър се спря при големия гроб.
- Ей тука са всички - говори той. - Тук е и той... Той се обърна и показа един от отделните гробове.
- А тук е подпоручикът, Варенов...
Всички тия гробове са скорошни - пръстта е още рохкава и неулегнала, дъсчените кръстове - бели. Наоколо пътеките са гладко утъпкани. Вижда се, че са дохождали много хора - имаше недогорели свещи я увехнали цветя.
Гологлави, Делчо и Димитър стоят един до друг. Делчо все държи след себе си коня. Неусетно и незабелязано при тях дохождат Никола и Илия. Те бяха познали Делча по коня, Никола и Илия се здрависват с Делча въздържано и тихо, без усмивка. Липсва Ананий - той е ранен. Никола си е същият, само някак по-самоуверен и важен. Той е стегнат, бакенбардите му грижливо подстригани, фуражката силно накривена, лицето му загоряло, здраве и червено като кован бакър. Никола е произведен ефрейтор. Той поглежда изпод око нашивките на пагоните си, явно е, че страшно му се иска да се похвали, но разбира, че е неуместно сега, и се въздържа. Той не казва нищо, снема фуражката си и като разперва някак театрално ръце, високо въздъхва. "Свят! Лъжовен свят!" - говори той.
Земляците стоят при гроба. Това е една от тия общи и големи гробници, които наричат братски могили. Пръстта е грижливо изравнена, над нея голям дъсчеи кръст, като широко протегнати ръце. Делчо спира очи на надписа: "Тук почиват 84 долни чинове" - чете той. по-долу следват номерата на полка, бригадата и дивизията. А най-долу, уединено и с по-едри букви, стоят думите: "28. III. 1913, Елбасан." Само това.
Елбасан - тъй се казваше това село. Но сега тая дума добиваше други смисъл. Елбасан! Това е кървавото и жестоко сражение, мрачното шествие на смъртта, гръмотевиците на топовете и бурята на урата, болката и отчаянието на предсмъртния вик, възторгът н опиянението на победата. Елбасан - това е тишината на смъртта, почивката след тежка и болезнена умора.
Покъртително скръбно е погребението в тия братски могили. Донасят труповете тъй, както са. намерени на бойното поле: кръвта е още по тях, лицата пазят това изражение, което са добили в последната минута. В разкъсаните униформи остават и пришитите платнени етикети с името на всеки, и смачканите току - що получени писма от къщи. Нареждат телата едно до друго, дори едно въз друго., И това не е жестокост, не е незачитане и небрежност. Това е задушевната и трогателна близост, която иска другарството и еднаквата участ.
Никола беше се отделил при гроба на Варенова. Земляците стояха още пред братската могила. Те не си говорят още. Всеки мисли за тия хора, които лежат под самите им стъпки. Там е и Стоил. Делчо се мъчи да си представи где именно и как той лежи между тях. И във въображението му настойчиво се явява образът му, но тъй, както беше го видял последния път на поляната до люнета. Тоя образ оживява в паметта на Делча: доброто и кротко лице, големият ръст и широките приведени плещи, замислените очи, които гледаха все към полето. И той си спомня думите, които тогава Стоил беше казал на Варенова: "Ние търпим, господин подпоручик, ама тя не чака - земята. Виж я на - тя приказва!"
На изток през кипарисите се откриваше полето. На тая страна бавно потъва зад хоризонта тежък и тъмносин облак. И сега, когато слънцето скоро щеше да заседне и лъчите бяха меки и нежни, върху тъмния фон на тоя облак полето изглежда възхитително зелено и хубаво. Там се появява дълга и черна колона, виждат се запрегнати коне, приведени под тежестта на товара. Това са артилерийски части, които се връщат вече. Те отиват назад някак бързо, шумно и весело. Като че скоро всички щяха да си идат и никой нямаше да остане тук.
Обратно към Земляци