Обратно към Йовков
От две - три седмици полкът е на лагер в една долина, няколко километра от брега на Мраморно море. Наблизо са развалините на изгорялото село Ашака - Ени - Севендекли. Рядко някой от войниците може безпогрешно да изговори това странно и много сложно име. То се запомня мъчно, неволно се бърка с други и всеки го произнася, както завърне. Това е случайно и скръбно съвпадение: селото не съществуваше вече и, като стар надгробен надпис, изчезваше сякаш и името му.
Войниците помнят това село повече с разочарованието, което им донесе. Една студена вечер те пристигнаха тук измръзнали и капнали от умора. През целия ден на похода бяха си мислили само за тия топли и светли стаи, които ги чакат, и отрано се радваха на хубавата почивка при големи огньове и между добри и гостоприемни хора. Нищо подобно: пред тях стоеше безлюдно, полуизгоряло и полуразрушено село. Имаше няколко здрави къщи,но те не можеха да поберат всички. Войниците прекараха една нощ по-студена и по-мъчителна, отколкото в окопите,и на другия ден още почнаха да си строят землянки. Всичко, което огънят беше пощадил в селото - дъски, греди, врати и прозорци, всевъзможния дървен материал до последната треска, – се събра и употреби за лагера и за окопите. Тук - таме сега, между грамадите разхвърляни камъни, засипани със сняг, стърчат само голи стени, опушени и обгорели.На много места из разградените дворища в снега се чернеят ями: войниците са изкоренили и дънерите на овошките, изсечени много по-рано.
Само две къщи, като по някакво чудо, са оцелели от селото и сред купищата развалини стоят уединени и осиротели. В тях е щабът на полка и наблизо, по двата склона на долината, започват землянките на лагера. Това са най-оригинални и най –разнообразни постройки:по-големи и по-малки, по-високи и по-ниски, еднострехи, двустрехи и кръгли. Ако се гледа само отвън, никой няма да повярва, че там под земята, може да бъде тъй просторно и широко, че може да има удобства и даже разкош. Има легла, маси, полици, импровизирани печки и камини. Някъде може да се видят, прикрепени към стените,огледала,цели или само парчета.Може да се види дори някоя скъпа висяща лампа или литография в рамка. Всичко това е взето от разрушеното село. Отвън пъстротата и разнообразието не са по-малки. Землянките са удобни и здрави, но това не стига: стрехите, прозорците, вратите, целите фасади на тия бедни колиби имат особени форми, отрупани са с украшения и дори някъде, ако и несръчно и наивно, заличават линии и контури на някой известен стил.
Няколко дни поред една забавна и весела работа беше да се уреждат и украсяват землянките. Но падна сняг - и това разнообразие отвън изчезна и се заличи. Дебели преспи сняг лежат сега върху покривите, приравняват ги и ги съединяват със земята. Целият лагер като че изведнъж потъна по-дълбоко и отвън в снега се чернеят само вратите, комините с жълти петна около тях и гъстата мрежа от пътеки. Наоколо се простират широки и равни хълмове, покрити с дълбок сняг. Никакво движение, никакви признаци на живот. Войната е пропъдила не само мирните жители на селата, но дори и птиците и зверовете. Еднообразната снежна пелена приближава хоризонта, околността изглежда безжизнена и пуста, дремливо мълчалива и тъй рязко и изведнъж се очертава и свършва върху тъмния фон на облачното небе, като че е накрай света. Единственото място, където има някакъв живот, си остава все пак лагерът. Землянките са засипани със сняг и почти не се забелязват, но от безбройните комини се издигат стълпове дим, наоколо се виждат човешки фигури, които сред снега изглеждат съвсем черни, тежки и мудни. Лагерът прилича сега на някакво арктическо село на лопатари.
нагоре 
На северния край на лагера, горе, към билото на хълма, са землянките на седма рота. Това знаят почти всички войници от полка, защото тук е землянката на ефрейтора Стоил Първанов. Стоил е един от тия войници, които с вънкашността си изведнъж се отделят и изпъкват между еднообразните войнишки фигури, запомват се и за своите роти са също като типичните черти на една физиономия."Седма рота е! казват уверено войниците, дори много отдалеч. - Седма рота е! Ето го оня, високия ефрейтор!"Стоил е наистина много висок и едър, но той няма тая внушителна и мъжествена фигура, каквато обикновено имат твърде снажните хора. Той е приведен, отпуснат и тежък. Когато върви, коленете му се прегъват и цялото му тяло се криви и полюлява ту на една, ту на друга страна. Той е мълчелив, рядко се смее, не се оплаква и не роптае. Ония, които отблизо са имали работа с него, знаят, че е опитен, твърде разумен, при това добродушен и кротък. И войниците от ротата, инак разпуснати в отношенията си, към Стола хранят неволно уважение. Дори фелдфебелът Буцов, навъсен и сприхав човек, приема да дружи и да разговаря само с него. Той често повиква Стоила в землянката си, и не вече със строгия си началнишки тон, а просто и сърдечно, като всеки човек, разказва му нещо за семейните се работи, или пък се оплаква от ревматизма си.
В землянката Стоил е като глава на семейство. Наедно с него живеят още трима души: Никола, Димитър и Илия барабанчикът. И четиримата са земляци - всички от село Брешлян. Войната ги свърза и сближи още повече: отколе те пътуват наедно, лягат и стават наедно, бият се един до други.
Подир Стоила второ почетно място има Никола. Това е весел, приказлив и малко ексцентричен човек. Никола е бивш горски стражар в Брешлян, при това и прочут ловец, затова смята войната като стара своя професия. Той е здрав, снажен и червендалест, има внушителна и войнствена фигура, сам се гордее с това и не пропуща да се натруфи, с каквото намери. Една постоянна грижа има за брадата си. най-напред той я остави цяла дълга, корава и остра, като четина, после още един или два пъти и дава друга форма. Сега има големи руски бакенбарди. Те се съединяват с мустаците му, покриват и двете му бузи чак под очите, на лицето му като че стои някаква полумаска, но тъй Никола се харесва и, както сам казва, приличал на Скобелева. Често той изважда от джеба си валчесто огледалце, голямо колкото биволско око, оглежда се в него, като го мести ту пред едното, ту пред другото око, мръщи се, подсуква мустаците си и тегли бакенбардите. После скрива огледалцето, лицето му светва, взема горда поза и започва да говори сега на руски. Един невъзможен руски език: "Илья! Голубчик! Подай на меня пажалуста немножко водицу!"
Стоил, Никола и Димитър са възрастни, близо четиридесетгодишни мъже. Между тях е най-млад Илия. Той е съвсем младо момче, от последния набор, беше барабанчик на ротата, но още в първото сражение никой не видя как си изгуби барабана, дадоха му пушка и сега е войник, както всички. Той е най безгрижен, обича много да се смее и затова следи всички шеги и лудории на Никола и дори твърде хитро ги предизвиква. Една по-интимна дружба свързва двамата. Никола бащински покровителствува барабанчика, а той пък му се отплаща с всевъзможни дребни услуги:носи вода, намира тютюн, отстъпва на Никола част от хляба си, или пък в походите, за да го облекчи, носи понякога пушката му. Към него Никола се държи снизходително и важно, като към послушен и верен паж.
Добрият живот в землянката често се разваля. Никола се шегува всякога, смехът на Илия го ласкае, той се увлича все повече и повече, става наистина изобретателен и духовит. Но всички тия шеги са насочени изключително върху Димитра. Това е дребен, свит и плах човек, наивен и малко глупав, или пък се преструва на глупав. От някаква болест е окапала косата му и главата му е съвсем плешива. Той е и без мустаци, дори без вежди и цялото му лице гъсто е набраздено с бръчки, като че е лицето на татуиран австралиец. Когато си снеме фуражката, Димитър е тъй смешен, че който и да го види, мъчно може да се удържи да не се засмее. Ето неизчерпаемата и съблазнителна рудница за шегите на Никола. Какви не сравнения и подмятания измисля той за тази плешивост на Димитра. В походите, през почивките, па дори и в окопите, той неочаквано пуща тия шеги, които като безопасни бомби, избухват между войниците и подигат оживление и смях. Никола често прекалява и Димитър, колкото и да е кротък, губи търпение, избухва караница и намесата на Стоила става необходима. "Аз крив ли съм - говори почти с плач в гласа си Димитър, - аз крив ли съм! Божеството ме е създало такъв!"
А инак Димитър е добър и ценен другар. Той никога не остава без пари и без тютюн, а понякога намира и ракия. Всичко той дели най-щедро с другарите си, особено с Никола; може би това е отчаяно средство да подкупи тоя лош и непримирим човек. Димитър е и храбър, смел и безстрашен до някакво апатично и тъпо безумие. Той е вечният доброволец за всяка опасна служба. Войниците говорят, че нощем след сраженията Димитър излизал много напред и обирал мъртвите. Това като че знае и подпоручик Варенов, ротният им командир. Често той някак знаменателно го пита: "Е, как си, Димитре, сега как си!" " А - а - арно съм, господин подпоручик! Имам си малко парици, имам си и тютюнец!" Димитър не изговаря, а сякаш плачливо пропява тия думи, като речитатив, и жълтото му като пергамент лице с безбройните си бръчки веднага става безразлично и безнадеждно глупаво. Никой в тая минута не може да твърди дали той изобщо е способен на каквото и да е престъпление.
Тия дребни недоразумения не пречат на четиримата другари да живеят добре. Те, освен това, се случват твърде рядко, а по-рано, когато бяха на позициите, и съвсем липсваха. Там опасностите, теглата и лишенията още повече ги сближаваха и когато се случеше да се разделят, всеки се грижеше повече за другите, отколкото за себе си. Но сега те почти са без работа. Единствената служба тук е дежурството на ротите, което прекарват в окопите при брега на морето, но и то идеше през всеки две седмици. В тая скука и безделие караниците избухват и от най-дребните причини: кой да отиде наедно с общите команди за дърва в гората, на кого е ред да спи откъм вратата на землянката, кой е виновен за някоя изгубена дребна вещ. Към всичко това се прибавят главоболията, които създава Никола. Но тия недоразумения скоро се изглаждат и забравят. Уравновесеният и спокоен характер на Стоила и голямото му влияние между тях ги примирява и обединява. В много случаи Стоил е и баща, и по-стар брат, и началник, и съдия.
Откакто са в този лагер, времето тече бавно, монотонно и скучно. Подир хубавите и топли, почти пролетни дни захвана студена и люта зима. По цели дни наред ниско по земята се надвисва не небе, а някаква мътна и тежка мъгла, от която непрекъснато вали сняг, вали тихо и бавно, но гъсто и обилно, като че се готви да затрупа цялата земя. Всичко утихва и се смълчава в някакво покорно и тихо очакване. Други път излиза вятър, подига се виелица и над замръзналото поле се носят облаци от сняг. Вън е студено, но в землянките, затрупани от снега, става по-топло. Освен това в такива дни е и по-спокойно, защото лошото време правеше невъзможно всяко сражение.
В такива дни другарите прекарват в землянката си и не излизат. С другите войници те се виждат, когато отидат на храна. В хубаво време те правят по-далечни и по-дълги разходки из лагера. Всякога те ходят наедно: Никола с Илия и след тях Стоил и Димитър. Те се срещат с познати, ходят между войниците, слушат най-последните новини за мира или пък новините, които идеха от фронта. Някъде само слушат, а някъде и сами разказват разни епизоди от войната.
В тия разговори най-голямо и най-живо участие взема Никола. Той се чувствува като риба във вода, върви с Илия между землянките, спира се ту при едни, ту при други войници, здрависва се, говори с познати и непознати. Едно след друго в него се менят най-различни настроения. Ето го, цял изпълнен с надменност и високомерие, с ръце отзад, той дава едното си ухо и насмешливо слуша какво му говорят. На друго място, разчувствуван и изненадан, шумно поздравява някого и добродушно и сърдечно го потупва по рамото. Той спори, говори разпалено, дори се скарва някъде и е готов на скандали. Някъде пък става сериозен и тайнствено важен и ниско, на ухо, поверява някакви тайни. Веднага след това за нищо и никакво се развеселява, смее се високо и гласът му се раздира и звучи като контрабас. Той е жив, подвижен, пъргав. С бакенбардите си, с позите и жестовете си, с цялата си оригинална фигура той прилича на смешно гримиран актьор в някоя водевилна игра.
Никола не пропуща и да се похвали. Като посочва Илия за постоянен свидетел, той разказва страшни и поразителни случки из войната, като някак равнодушно и скромно прибавя, че понеже в едно сражение е взел еди - колко пленници, скоро ще бъде награден, но той малко държи на това. Случва се да срещнат някой наивен и простичък войник. Никола веднага го познава и го спира. Сега въображението му не знае никакви граници: той страшно увеличава числото на пленниците, говори само за кръвнини и сеч, разказва за някакво неприятелско знаме, което сам бил отнел. Изведнъж той започва да говори на руски и уверява изумения си събеседник, че не е българин, а забайкалски казак и в полка служи като доброволец. Никола е спокоен и сериозен. Илия потвърдява всичко, хапе езика си, за да не се засмее, но щом отминат войника, той се превива от смях. Тия разходки из лагера са същински празници за него. Наблизо подир тях вървят Стоил и Димитър. Стоил добродушно се усмихва, а на лицето на Димитра стои и възхищение, и страх. Но Димитър е доволен, че поне тоя път градушката бие чужди градини.
Едно друго място, където те обичат да ходят, е върхът на хълма, който е на юг от лагера. Там са окопите и люнетът, който бяха направили, когато дойдоха, оттам се вижда и морето. Но денем там не позволяват да се ходи, защото в морето кръстосват турски броненосци, които стрелят навсякъде,гдето забележат движение на хора. Те отиват там вечер, когато се стъмни. Случват се тихи вечери, когато няма вятър и не вали. Пак е студено и облачно, но сега облаците са по-тънки и по-високо издигнати, има месец и там, гдето той е скрит зад облаците, стои светло и мътножълто петно. От слабата светлина на месеца и от сиянието на снега нощта изглежда изцяло бяла, морето е спокойно и сребърна пътека блещи напреки по него. Оттатък, на малоазиатския бряг, се изправят високи планини, покрити със сняг, загадъчни и тихи.
Земляците присядат в окопа и гледат морето. Всичко им се струва преобразено и чуждо, чувствуват се заблудени и загубени в непознат и далечен свят.
Наблизо покрай окопа ходи часовият, снегът хрущи под стъпките му, натъкнатият нож се белее и проблясва. Но сам той изглежда да е съвсем равнодушен към всичко наоколо. Той се взира внимателно само към морето. Оттам от време на време идат редки и далечни топовни гърмежи.Това е турски параход, който стреля от морето срещу позициите на брега.
Както разказваха, малко загуби е имало от стрелбата му, но тоя параход с едно настойчиво постоянство продължаваше да стреля почти всеки ден. Понякога стреля и късно през нощта. Никола е кръстил тоя параход Банчовото куче. Един техен съсед от Брешлян, Банчо, имаше голямо, но съвсем старо куче. То беше безвредно, нямаше ни един зъб, немощно и оскубано, но зло, нахвърляше се върху всеки минувач и яростно лаеше, като наместо зъби показваше посинелите си венци. В сравнението на Никола имаше нещо вярно. В далечината и в мрака очертанията на парахода се губят, черният и нечист дим широко се разстила,ярко блещят някакви червени огньове и над бялата и чиста повърхност на морето се рисува исполински образ на настръхнало чудовище с огнени очи, гневно устремени към брега, и топовните гърмежи, ту редки, ту внезапно по-чести, идат като далечен и пресипнал лай.
нагоре
Дните се редяха един след други и нищо не изменяше живота в лагера. Напоследък времето се поправи: денем грееше слънце, снегът ослепително блещеше, въздухът беше неподвижен и топъл. Но щом се мръкнеше, изведнъж пак ставаше много студено, земята замръзваше и на безоблачното, почти черно небе звездите изглеждаха по-многобройни, по-трепетни и по-ярки.
Една нощ Стоил се събуди много рано. Той почувствува някаква промяна, но не разбираше отгде можеше да иде. Платното, с което затваряха вратата на землянката, се беше развързало, удряше се и шумеше, вътре влизаше вятър и още живата жарава в огнището проблясваше в тъмнината. Но студ нямаше. Стоил не можа да се стърпи, стана и излезе. Вън веднага полъхна върху лицето му топъл и лек вятър, който като че идеше отблизо някъде из мрака. В лагера беше тихо и само през малки паузи се повтаряха едни и същи звукове: подрънкваше някаква тенекия, плющеше платнище или прошумяваше по земята захвърлена хартия. Беше топло, дишаше се леко. Миришеше на топла и влажна земя.
Стоил пристъпи няколко крачки пред землянката, спря се, разгледа небето, обърна се ту на една, ту на друга страна и внимателно се вслуша. Изведнъж, като че нахлуваше из внезапно разкрити врата, до него достигна далечен шум. Шумеше морето, но шумеше сега високо, отчетливо и ясно, толкоз повече че навред наоколо беше тихо. Тая нощ не приличаше на други: небето изглеждаше по-издигнато и по-просторно, снегът не се белееше тъй много, очертанията на хълмовете бяха по-резки и по-ясни. Стоил повече не се съмняваше: идеше пролетта.
Той се прибра в землянката. Искаше му се да събуди поне Димитра и да поприказва с него, но и той, и Никола, и Илия тъй спокойно и сладко спяха, че той не се реши. И Стоил сяда на леглото си, заглежда се в жаравата на огнището, червеникав блясък огрява лицето му, той се усмихва. Отвън иде глух и смесен шум, наблизо непрекъснато клокочи вода. Неотразима и сладка самоизмама обзема Стоила: струва му се, че е в къщи, че вън бълникат и плющят капките на капчуците, че утре щом стане, приз мокрите и черни клони на овошките ще види ясно и синьо небе, а в двора ще влязат и ще запеят лазарки. " Ой, Ладо, Ладо!... " - нисичко запява той някаква лазарска песен, обръща се нисичко да не би да го е чул някой, разбърква огъня и пак се усмихва.
Тая нощ Стоил повече не можа да заспи. На сутринта, когато лагерът се събуди, всички се зарадваха на истинския пролетен ден. Някакво чудо беше станало през нощта, което изведнъж преобрази и измени всичко. Южният вятър продължаваше да духа на топли и широки пориви, небето беше ясно. Не само от слънцето, а като че от цялото небе се сипеха лъчи и въздухът, и снегът, и всяка капка вода ослепително блещяха.
В лагера настана голямо оживление. Вратите на всички землянки широко и тъмно зеят, по стрехите са прострени дрехи, които се развяват от вятъра, като разноцветните флагове на някакъв празник. Войниците са навън. Те ходят насам - нататък, събират се на групи, шумят, разговарят се и се смеят високо. Отчетливо и ясно долитат викове и откъслечни фрази от най-отдалечените краища на лагера. Нагоре и надолу по двата склона на долината спущат се и се изкачват същински живи струи от войници. Невероятно изглеждаше, че всичката тая многобройна маса доскоро само беше невидима, мълчелива и скрита някъде из земята. Като грамаден мравуняк на термити, лагерът се пробуди, избликна и обля долината.
Днес е неделен ден и в лагера щеше да има литургия и панихида за убитите. Буцов беше заповядал най-строго, всички от ротата да се изчистят, да се избръснат и стегнат. В такива случаи, макар и на бойното поле, у него се събуждат стари казармени навици и той става придирчив и строг и за най малките дреболии. Никола и Димитър са пред землянката си. Те са прострели на земята едно платнище и върху него Никола е разхвърлил всички вещи от раницата си и се готви отново да ги нарежда. Но тая работа му досажда, той сяда, изважда огледалцето си и с голямо самодоволство се залавя за тоалета си. Димитър е наметнал шинела си, а на коленете си държи куртката си. Той е в недоумение и се чуди какво да прави: някъде тя е изгоряла, някъде съвсем разпрана и разкъсана, всички копчета почти липсват. Конците няма да стигнат, а и за кръпките, които той е приготвил от стар шинел, съвсем не подхождат на жълтия цвят на куртката. Тая работа ще иска и много труд, и много време и пак няма да се свърши, както трябва. И Димитър, за да се поразвлече и да отложи някак тая неприятна грижа, издига с две ръце куртката, гледа дупките по нея и брои с глас: " Една, две, три... Аха! и тука!... шест, седем... "
Стоил отдавна е готов. От тая сутрин той като че не може да се застои на едно място; обикаля около землянката, влиза и излиза оттам, подканя Никола и Димитра да бързат, после бавно и замислено се разхожда, излиза наблизо вън от лагера, спира се и продължително гледа в полето. Снегът бързо се топи. На много места е разкъсан, нечист и зацапан по краищата.
Откриват се вече на много места дълги ивици от черна и мокра земя. Из всички долове тръгват потоци с жълта и мътна вода. Ниско над земята, гдето няма сняг, и над разкаляните пътища, се дига бяла пара. Земята се пробужда, стоплена от слънцето, обляна с хиляди потоци. Като че топла кръв избива и се струи из нейните жили, протягат се и се разкършват могъщите и членове, чувствуват се равномерните удари на изполинския и пулс.
Стоил се завръща към землянката. Колкото повече усилия той е употребил, за да се стегне и облече по-добре, толкоз по-малко е успял. Ремъкът му е много стегнат, шинелът му е станал още по-къс и тесен, цялата му фигура изглежда сега по-разкривена, некрасива и тромава. Но днес той е друг: очите му блещят, трескаво е възбуден и дори весел.
- Какво време а, Никола? - говори той. - Какво време!... Виж какво прави белият вятър.
- Ще си иде снегът... Още ден - два – земи си лятото. Ама да си сега в гората и да гледаш. Всичко пощурява... тревата расте, пъпките растат. Ей тъй - на, с очи се вижда как растат... Хе! – разпалва се Никола. – Хубаво е там! Вземи си пушката, вземи си кучето – и баста!
- Не може сега, забранено е.
- Забранено... Нека си е забранено. Ние да знаем по-добре кое трябва да се бие и кое не. В гората, приятелю, горският е и цар, и господ.
Илия се завръща отнякъде и изведнъж, като че из земята се изправя при тях.
- О, Илия! Голубчик! - посреща го възторжено Никола. - Намери ли го?
- Ананий го няма. Ама аз влизах в землянката... тенджурата ври на огъня...
- А, ври! Харашо, брат, харашо! Будем кушат. Само ти да не избягаш. Май си такъв гражданин.
- Фелдфебелят заповяда да ти кажа. Утре си караул.
Илия казва това наглед равнодушно и спокойно, но той чака и с усмихнати и дяволити очи следи Никола. А Никола като че не чува и продължава да нарежда раницата си, но ръцете му затреперват, той все не успява да намести добре едни сгънати надебело бели навои. Изведнъж той кипва, блъсва ядосано раницата и се изправя.
- Пак аз ли! Няма да ида! Нека ме обесят, ако искат. Онзи ден не бях ли аз! по-онзи ден не бях ли пак аз? Кажи, не бях ли? Какво се хилиш...
Илия престава да се усмихва, черви се и наистина се обижда.
- Що се караш на мене... Аз не зная, фелдфебелят заповяда. Кажи му, каже, да е готов.
- Казал той. Ред няма ли тука? Ред няма ли, а?
Никола се навежда, прибира захвърлената раница и отново се залавя за работа. С фелдфебела той отдавна е в обтегнати отношения. Буцов говори, че не може да търпи войник, който си позволява да възразява и иска много да знае. Никола е уверен пък, че Буцов просто му завижда, че е по-грамотен от него, по-образован, и главното, че е по-представителен - това вече всички го виждат! Тая мисъл го успокоява донякъде и той най-после успява да намери място за навоите в раницата.
- Туй вече много стана - говори той малко по-спокойно, но упорито, - много стана! Я си помислете откога е туй тегло. Право да си кажа, вече не мога.
- Никола има право - намесва се и Димитър. - Много стана, много. Душица не остана, и силица...
- Ще ми притъмнее някога на очите и –баста! Замръкнал съм, а не съм осъмнал. Ако ме видиш, пиши ме!
Стоил слуша, добродушно и кротко усмихнат.
- Где ще идеш? - обажда се той. - Котката ако рече да бяга - най много до плевника ще иде. Где ще идеш? Можеш ли се показа в село?
Никола мълчи, наведен над раницата си.
- В гората ще иде! - засмя се Илия.
- И в гората може. Не е да не зная. И колибата ми стои.
- Аз там, до колибата де, имам една нива - започна Стоил с друг, по-сериозен тон, защото бурята беше вече преминала. - Онази година бях я сял с кукуруз. Сега на, трябва да се сее. И с жито. Хубаво жито става подир кукуруза. Само трябва по-честичко да се сее. Хаджи Павел казваше: "Кога сееш, на вола под копитото трябва да има седем зърна: три са за мишките, три - за птичетата и едно – за тебе"...
- Хе! тънка сметка - говори Никола, - и едно стига, а! Хубаво! Хубаво, ама тази година и толкоз не ще има. Кой ще ти сее? Нали тъй, Димитре, кой ще сее?
- Тъй ами, кой щи сее... - съгласява се Димитър и навежда очи.
- Хайде, пак старата песен! Я се оставете! - казва Стоил. - И аз го знам, не виждам ли. Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е.
Той се заглежда за минута към полето и замислено, но твърдо прибавя:
- Не може. И тука трябват хора. Захванали сме една работа, трябва да се доизкара до края. Всичко си има край. И туй ще се свърши...
Димитър беше закърпил как да е куртката си и сега обличаше шинела си. Стоил пристъпва към него и поправя гънките отзад, помага му и да опаше пояса си. Това трогва Димитра и той веднага и решително минава на негова страна.
- Право е - говори той. Стоил право казва, търпение - спасение! Ти Никола, затъ си малко бръз...
Никола се обръща изведнъж, среща погледа на Димитра и насмешливо и упорито го гледа, както ястребът гледа някое врабче.
- Ах ти, умнико! - говори той. - Твоят ум ще доде, кога ти израсте коса... и мустаци... А то знаеш ли кога ще е? Кога върба грозде роди или ракитак жълти дюли...
Илия се смее високо, Димитър сконфузено се върти, като че търси нещо, иска да отвърне, но не знае какво, среща погледа на Стоила, двамата се гледат в очи и изведнъж се усмихват. Те се разбират добре." Какво ще го правиш - като че си казваха те, - такъв си е той!"
Стоил отива пак извън лагера, бавно се разхожда и гледа към полето. По едно време Никола забелязва, че го няма, гледа го насмешливо и като сочи през рамото си с ръка, казва на Димитра:
- Виждаш ли го? Обърка конците, сиромахът. Пекна малко слънце и той все в къра гледа. На бивола окото все в просото...
- Тъй си е той, Стоил - отговаря кротко Димитър. - Работа му дай нему. Със земята той... таквоз... като кърт...
- Строй се! извика някой високо и властно.
Това е фелдфебелът Буцов. Той стои пред землянката си, избръснат и стегнат, но намръщен и сърдит, макар че поне днес времето е тъй хубаво.
- Седма рота, строй се! - повтори Буцов. Бъклица ли чакаш!
- Ей го, полудя - каза Никола и забърза.
Те се стегнаха, грабнаха пушките и се затекоха към мястото, гдето вече се строеше ротата. Буцов съгледа Никола.
- Никола Тодоров! - извика той. - Казаха ли ти, че утре си в наряд?
- Тъй вярно, господин фелдфебел!...
Никола отговори правилно и точно по войнишки, но като стигна Димитра и Илия, навярно каза нещо ниско за фелдфебела, защото и тримата се засмяха. Буцов се загледа подир тях подозрително и намръщено, помисли малко и бързо тръгна към ротата. Изгллеждаше, че той се разсърди и крои нещо.
Но в тая минута при него се изправи Стоил. Лицето на фелдфебела се смекчава, прояснява се, дори се усмихва.
- А, Стоил Първанов... какво има?
Буцов е нисък и за да говори със Стоила, трябва да гледа нагоре. Покрай другата си работа в село, Стоил беше и черковен псалт. И тук, през войната, когато минаваха през някое село или град и се случеше да отидат в черква, той всякога заставаше при аналоя и пееше. Той вземаше участие и във всички молебени и панихиди, които се отслужваха в полка. Стоил обяснява сега на Буцова, че попът го е викал пак да му помага, пък и сам той иска да отиде.
- Аз питах и подпоручика - прибавя той. - Искам да ида по-рано.
- Добре, добре. Иди! - съгласява се Буцов. - Хайде, ще додем да те послушаме.
Несръчно и вяло Стоил премята пушката си на ремъка, обръща се и тръгва към село. Той изглежда по-приведен от всеки друг път и по-силно се поклаща ту на една, ту на друга страна.
нагоре
Панихидата се отслужваше в селото, на мегдана пред щаба на полка. Един ден по-рано това място беше приготвено и пречистено нарочно. Панихиди и молебени под открито небе ставаха често през войната. В тия религиозни обреди, които се извършват на бойното поле, има нещо чисто войнишко и трогателно интимно. Покойниците - това са офицери и войници от полка; живите - техни другари и близки. Свещеникът, който служеше - той е познатият на всички поп Върбан, който навсякъде следва полка с малкото си черно конче. Поп Върбан има сурово и енергично лице на фелдфебел и сега дори, под златните черковни одежди виждат се тежките му войнишки чизми. Прислужникът, който поемаше и подаваше кадилницата - и той е войник. Певците - също.
В средата на мегдана е поставена маса и там се извършва самата служба. Няколко крачки по-назад е знамето, после командирът на полка и зад него - офицерите. Тук е и поручик Варенов, пригладен и чист. Наоколо са войниците, наредени в голямо и плътно каре, което изпълва целия мегдан. Те са близко един до друг, сивите шинели се сливат в една обща и тъмна маса, над която по-ясно изпъкват откритите глави. Върху лицата падат ярките лъчи на слънцето, очите са премрежени. От тия лица, почернили и обветрени, лъха сурова и мъжествена сила, калена в много боеве. Всички са неподвижни и в еднакви пози: очите устремени в една точка, едната ръка е отпусната, другата държи едновременно пушката и над дулото и - фуражката.
Никола, Димитър и Илия се случиха в една от първите редици и можеха да виждат всичко. Отначало те следяха внимателно службата, но подир обикновената литургия доде молебенът, а след него - панихидата. Службата се продължи с часове и като че нямаше да има край. Те се умориха, не слушаха нищо вече, скрито се прозяваха и често се отпущаха ту на единия, ту на другия си крак. Но панихидата стигна до това място, когато започват да се пеят ирмосите. Те имат хубава и трогателна мелодия. Вниманието изведнъж става общо, престава и най-малкото движение, никой дори не се покашлюва. Командирът на полка не беше изменил мястото си, но едва сега като че ли се забелязваше колко той е неподвижен и благоговейно строг. Настъпва напрегната и тържествена тишина. Слънцето сипе ярки потоци от лъчи, вятърът леко развява знамето, за минута блясват ярките бои и златните букви и когато след службата настъпи къса пауза, ясно се чува тихият шум на копринения плат.
Стоил пее хубаво. Гласът му е сипкав и дори развален, но понякога, особено в по-ниските ноти, той изведнъж прозвучава задушевно и топло, разливат се меки басови струи, изпълнени с молба, упование и някаква кротка скръб. Това просто и безизкуствено пеене неволно и властно завладява, вълнува и трогва.
- Господи! - пее високо Стоил. - Отпада душата ми от униние, утвърди мен в твоите слова... Алилуйя!
Между всички, които са около него, Стоил е най-висок и най-едър. Но в цялата му фигура има сега нещо угнетено и скръбно. Той е приведен много, шинелът му е смачкан и отзад издигнат, ръкавите му са извънредно къси и откриват китките и ръцете му, големи и груби. Двамата певци си служат с един и същи требник. Когато Стоил свърши, без да погледне настрана, подава требника на другаря си и като допява края на ирмоса, привежда се ниско, прави широк размах с ръка, прекръства се, задържа дясната си ръка на гърдите и остава тъй, неподвижен и загледан в земята. Той има изглед на човек, изтръпнал и вцепенен в някакво голямо страдание.
Тишината е все така напрегната и дълбока. Слънцето ослепително блещи върху златните одежди на свещеника, върху пагоните и саблите на офицерите. Като в някаква просъница, знамето се раздипля, развява се и едва чуто прошумява. Никола, Димитър и Илия не снемат очи от Стоила. Никола има строго, свирепо лице, а Димитър и Илия гледат с широко разкрити очи и разтворени уста. Те не внимават и не слушат, когато пее друг псалт. Те чакат, когато доде ред на Стоила. Когато той се прекръства - кръстят се и те. Ето Стоил поема пак требника и запява:
- Заблудих се, като изгубена овца. Запази твоя раб, господи, защото не съм забравил заповедите ти! Алилуйя!
Тоя път ирмосите се пееха не на черковнославянски, а на български език. Всяка дума получаваше по-ясен и по-дълбок смисъл и когато пееше Стоил, като че това беше лична негова изповед. Никола, Димитър и Илия чувствуват това, става им мъчно и за него, и за себе си, но в същото време тях ги обзема примирението пред една неотвратима воля и тая сладостна и спокойна скръб, която изпитват всички, които трябва да умрат за нещо велико и скъпо.
Дългата служба се свършва. Но сега идва ред на речите. най-напред говори поп Върбан. От чисто духовна тема той изведнъж преминава в политиката, прави възторжен и лиричен апотеоз на българския войник и след това свирепо се нахвърля върху всички велики сили и тая велика безпътица, която се казва Европа. Той, както се виждаше, има много нещо събрано на сърцето си, но погледът на полковника често се спира върху му, поп Върбан си спомня ограниченията на цензурата и започва да приказва тъй двусмислено и неясно, че войниците почти нищо не разбират. Подир него говори командирът на полка. Още преди да почне, той спира строг и продължителен поглед върху войниците, от който веднага настъпва ледено мълчание. Полковникът пристъпва, обръща се ту на една, ту на друга страна, върху саблята му падат тежките бантове на шарфа. Той прави жестове, които приковават, и след това изговаря думите си отсечено и тъй натъртено и рязко, като че с усилие захвърля нещо далеч пред себе си.
- Войникът - говори той по едно време - трябва да бъде храбър, послушен, издръжлив... Но той трябва да има още една добродетел: той трябва да бъде и търпелив. Войници! Трябва търпение, търпение и търпение!
Полковникът свършва и офицерите се разотиват по местата си. Настъпва облекчение, движение из редовете и лек шум. Стоил незабелязано беше взел отнякъде раницата и пушката си и се връщаше в строя. Лицето му е още бледно и съсредоточено. Никола, Димитър и Илия го посрещат мълчеливо само с очи, но в тия неми погледи има много умиление и любов. Димитър се върти неспокойно на мястото си, явно е, че той иска да каже нещо и не може да се въздържи. Стоил е в първата редица, Димитър се навежда близо до него и ниско му шепне:
- Стоиле!
- Е!
- Помниш ли... таквоз... сушавата година. За дъжд молебен правихме. При могилата де, в сушавата година...
- Е, че какво?
- Текна ми... Ти, таквоз... пак тъй пееше...
Никола чува всичко, усмихва се, но нищо не казва. В погледа му няма и сянка от насмешка и предизвикателство. Той е сериозен и някак унесен в себе си.
Прозвучават високи и напевни команди. Почваше се парадът.
най-после всичко се свърши и войниците се завърнаха в лагера. Никола е поуморен и зачервен от маршировката, снема паласките си и сърдито ги захвърля в землянката.
- Търпение, търпение и търпение! - говори той. - А ти се надяваш за мир!
Никола се сърди, дразни Димитра и подигравателно имитира гласа му и изражението на лицето му.
- Ще ни съобщят... таквоз... че има мир... Чу ли сега? На ти тебе сега таквоз. Таквоз с таквоз!
- Е, че какво... ще търпим - говори Димитър и прави явно усилие да не каже и тоя път "таквоз"
- Търпи, казак, атаман будеш! Търпи ти, Митко. Косата няма да ти побелее. Аз не мога. Желязото, като желязо, и то се изтрива...
Неочаквано над тях се зачуват викове на жерави. Всички обръщат очи нагоре и ги търсят. Войниците от близките землянки се събират на групи, викат високо ония, които са вътре, и гледат към небето.
- Ей ги! - вика Илия и показва с ръка. - Ей ги! Също като ле... Лято, значи. Гледай, също ле!
Високо под тънките бели облаци минава ято жерави. Те са наредени, като всякога, в две редици под остър ъгъл, обърнат с върха си към север. Това прилича на голямо ръкописно "Л" и, както обяснява Илия, означава лятото, което иде.
- Много високо не са - говори Никола. - Аз да гръмна - ударям някой. Ей тоя, подирния.
- Ударяш го, ама да стои - казва Димитър. - Той гледа нагоре и настойчиво повтаря: - Не стои, а хвърчи... Не стои, а хвърчи.
- Нека си хвърчи той. Аз и тъй съм ги бил. Бум! и - баста!
Димитър повече не се препира.
- Право към нас отиват - говори тихо той. - Право към Брешлян, нали, Илия?...
- Хем наистина! Право към Брешлян!
Една внезапна и луда радост обзема Илия, той сваля фуражката си, размахва я с ръка и загледан подир жеравите, високо се провисва:
- Хей! Много здраве! Много здравеее!...
Тоя вик се подзема от целия почти лагер. Подига се глъчка, шум и наблизо, и надалече подема се и се повтаря, като ехо, само това:
- Хо - хо - хо! Много здраве! Много здраве!
Земляците гледат още подир жеравите. Стоил досега не беше казал ни дума и като че още повече притихна. Никой нищо не говори, всички стоят неподвижни и запазват първите си пози. Жеравите се отдалечават все повече и повече и виковете им по-слабо и по-рядко се чуват. Никола снема най после очи, кашли се някак пресилено и без нужда и влиза в землянката. Но той много малко се бави вътре. Бог знае имаше ли някаква работа там, или не. Той се изправя пред вратата и гледа пак в небето. Лицето му е изменено. Вместо предишното надуто самодоволство стои сега едно страдалческо изражение, накривената фуражка и воинствените му бакембарди го правят смешен. Всичко това като че е фалшиво и чуждо сега, както веселата маска на клоун, когато под нея самият човек плаче.
- Виждат ли се, Илия? - пита той и гласът му потреперва.
- Едвам,едвам... отидоха!
Илия престава да гледа, усмихва се пресилено, бавно нахлупва фуражката си и повтаря:
- Отидоха!
нагоре