Павел не дочака края на отпуската си, а замина. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Той се прости с баща си, който лежеше в тъмната кръчма и пъшкаше като ранен.
- Прощавай, татко, и не се грижи много - каза Павел с просълзени очи - Ние няма да те оставим. Аз ще си дам оставката и ще се върна пак.
Старецът заклати недоверчиво глава и не отговори нищо. Той се завърна към стената и пак застена.
Петър, Петровица и децата изпратиха Павел до портата. Елка със Захаринчо вървяха последни. Когато Павел си взе сбогом и тръгна, тя заплака и сълзи обидно потекоха по страните й.
- Де, не плачи де, не плачи - каза сухо Павел с видима неприятност.
Той щипна по бузата детето си, качи се на коня, каза още един път сбогом и замина. След него се заклатушка на слабите си крака дядо Маргалак Той тръгна пеш за гарата да върне коня.
В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой. Той не бе ранен тежко, но лежеше още и се преструваше на смазан. Петър сам наглеждаше цялата работа. Старецът по цял ден стоеше в кръчмата си и никъде не излизаше. Вече нищо не го интересуваше. Той или лежеше със стенание на леглото си, или мълчаливо се разхождаше назад-напред из стаята, дълбоко замислен и помрачен ог нещастие. И в тая мъничка пустиня шумът от неговите бавни, тежки и отмерени стъпки се носеше тайнствено и глухо. Нему се струваше, че някой
дебнешком върви след него, и той се обръщаше плахо и бързо. Той не говореше с никого иза нищо. Вечер и на обед Елка идеше при него и му носеше храна като на затворник.Тя го състрадаваше дълбоко и често пъти искаше да го заговори, но той мълчеше. Веднаж тя изпрати при него Захаринчо. Понеже детето не можеше да отвори вратата да влезе, то почна да вика
- Дядо, отвори ми, дядо!
Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи.
Геракът колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Божан е турил ръка на парите му. Но той знаеше коравото сърце на сина си и не вярваше, че ще му ги върне.
Той реши да прокълне крадеца в черква, но когато поиска да каже това на попа, бащиното сърце се сви от болка и той скри мисълта си.
Животът в къщи беше непоносим. Подозрението и престъплението не можеха да живеят под един покрив Вражда и обида пълнеха дома и тежаха на душите. Божаница и Петровица, които къщната работа туряше в близост, се гледаха като изконни
врази. Те не позволяваха вече на децата си да се събират и играят заедно. Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение и мълчеше. Тя страдаше скрито и дълбоко. Вечер, когато всички заспиваха, тя отиваше в стаята на Йовка. Болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото и тяло не беше в дрехите й. В стаята цареше тайнствен полумрак, беше
тихо и чисто. До леглото на болната стоеше една зелена стомна. Нямаше нищо друго. В иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стаята и трепкаше неспирно. През отворения прозорец се виждаше осветеният от месеца двор. Там всички предмети заедно с техните неподвижни сенки изглеждаха заспали. Виждаше се разтворената кола и стърчащият на ритлите остен, стълбата, възправена въз стряхата на сайванта, веячката, стожерът, големият бор, под който лежеше и сладко преживяше биволицата.
Елка сядаше тихо до болната, милваше нежно бледото и лице и казваше
- Днес изглеждаш по-добре, сестрице.
Йовка се усмихваше като пред някое свето видениеи погледът и оставаше неподвижен срещу мътния прозорец.
- Днес мама пак ти се кара! - казваше виновно тя.
- Е, нищо, нищо, аз не й се сърдя - отговаряше Елка.
- Какво приказват, стрино Наистина ли татко е взел парите на дядо - питаше Йовка и поглеждаше плахо настрани.
Душата и се пълнеше с непонятен страх.
- Дрънкат си хората. Нямат грях пред бога.
Двете дълго мълчаха, потънали всяка в своите самотни нерадостни мисли. После се прегръщаха и плачеха. Плачеха тихо, с горещи сълзи, облекчаващи и сладки.
Старият Герак виждаше, че съвместният живот в къщи е невъзможен, и реши да раздели синовете си.
След жътва той повика по-първите хора и най-напред разделиха снопите по равно на четири дяла един за Божан, друг за Петър, трети за Павел, а четвърти за него самия. Така той раздели и двора. За нивите и ливадите хвърлиха жребий.
Къщата, която бе голяма и имаше от две страни стълби, той прегради надве - едната половина за Божан, другата за Петър. За себе си старият взема кръчмата с припадащия се към нея двор, при който присъедини и двора на Павел. Елка и Захаринчо той взема при себе си.
Делбата бе справедлива. Тя не породи у никого недоволство. Божан още на другия ден отдели с плет своя двор, бързо направи харман и си хвана ратай. Той бе щастлив и доволен. Беше постигнал своите въжделения. Той цял ден ходеше гологлав из двора, измерваше, даваше заповеди и гълчеше високо на жена си и на децата си. Хората минаваха по пътя, спираха се, поглеждаха и казваха
- Отсега нататък той ще царува - другите ще робуват!
Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попръжни калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега, по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше и дълго не можеше да се успокои, като че, бяха го нападнали разбойници.
Вечер той седеше самичък в къщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да го не види някой.
Божан не излизаше никъде и се боеше да похарчи пет пари за нещо. Той събираше яйцата по полозите и в празник киснеше в къщи като в засада и чакаше да чуе вика на Моше кокошара, за да му ги продаде. Той се пазареше дълго с него, караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце три-четири пъти, да не би да са го излъгали.
Неговото скъперничество стана пословично. Селяните почнаха да разправят всевъзможни истории. Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги
изстъргал тънко с ножчето си.
На Петър му беше мъчно.
На своето ново собствено огнище той погледна без ищах. Неговото сърце се изпълни с безсилна завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказните пари на баща му, на широката му душа не тежаха грижи и той беше спокоен.
Но сега!
Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. То обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.
Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа.
Пиянството го угнетяваше.
Жена му ходеше да го търси по кръчмите, тътреше го в къщи, сърдеше се и го кълнеше люто. Хората се подсмиваха и шегуваха над нейното нещастие, а тя се оправдаваше като виновна, махаше силно с ръце, като се обръщаше към всички и говореше високо
- Не може така! Всичко на моите ръце оставил. Няма кой да ми помага. Децата са слаби, не ги бива за никаква работа.
обратно към "Гераците"
Скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят. Около очите й се изписаха големи тъмнобакърени кръгове. Тя работеше цял ден, но в движенията й имаше усилие. Нейната хубава, пъргава снага гаснеше от немощ и когато ходеше, краката й се подкосяваха, тя се заваляше. като че току ще се сгромоляса да падне. Тя изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше два-три залъка и ставаше от трапезата.
Това не беше вече Елка, а нейната странна блуждаеща сянка, която всеки ден се топеше и чезнеше.
Изпърво тя се държеше и не се оплакваше никому. Когато хората й казваха, че е отслабнала, и я питаха какво й е, тя се мъчеше да се усмихне и отговаряше, че и няма нищо. Но на душата й падаше камък. Съжалението, с което я гледаха близките и чуждите, я съкрушаваше.
Най-после силите я напуснаха съвършено. Тя едвам можеше да донесе пълни менци от чешмата до дома, ако не си починеше по пътя. Често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе. Понякога тя се затваряше в стаята си, лежеше безпомощна, смазана плачеше и нареждаше с неизразима горчивина
- Боже милостиви, боже милостиви, защо ме не прибереш!
Това глухо стенание пълнеше с ужас мрачната тишина на кръчмата. Като че ли дълбоко в нейните основи бе заровен жив човек. Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище, отваряше бавно вратата на стаята, дето плачеше болната, и питаше от прага с глас убит и безсилен
- Какво ти е, невесто Болна ли си Току плачеш и пъшкаш! Защо не кажеш!
Елка отговаряше глухо, задавена от сълзи, с покъсано сърце
- Лошо ми е, лошо ми е! Ще умра!
Нищо повече.
Цялата къщна работа остана върху слабите ръце на дядо Маргалак. Той носеше вода, той метеше двора, той посрещаше и изпращаше добитъка, доеше кравите, а понякога и месеше. Той се грижеше и за Елка, и за господаря си, и за Захаринчо с нежността на ангел пазител и плачеше над тяхното нещастие. От време на време идеше да му помага Петровица, да навиди Елка и свекъра си и да им донесе нещо.
Йовка лежеше в къщи и постоянно мислеше за стрина си Елка и за дяда си. Искаше й се да иде да ги види, но майка й не я пущаше и тя скърбеше в къщи и по цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и изцеление на всички.
За Елкината болест се пръскаха различни слухове. Някои говореха, че оградисала, други - че Божаница й направила магия, че мъжът й Павел я отровил, за да се ожени за друга. Но малцина бяха налучкали истината. Павел бе заразил невестати си с нечиста и срамна болест, която тя криеше. Жените в селото със страх и шепот си съобщаваха това една на друга, жалеха болната, но се бояха и
срамуваха да я посетят.
Елка не излизаше вече никъде. Сгущена в ъгъла до прозореца върху постелята си, с увиснала глава, със скръстени на гърди ръце, тя мълчеше неподвижна като камък.
При нея идеха само няколко стари жени, близки роднини, и носеха понуда. Те влизаха в стаята и предпазливо и полека като при умиращ, с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи, с печален израз на лицата, сядаха спуском на земята при нея, подпираха бръчкави лица на коленете си, цъкаха със зъби и се клатеха печално със зловеща безнадеждност като орисници
- Бедната Елка, хубавата невестица, на какво е заприличала!
Тия посещения мъчеха Елка. Тя се срамуваше и ненавиждаше своите доброжелателки. Тя искаше да бъде сама, да се стопи и да си умре самичка.
Тя не преставаше да мисли за Павел. Но в нейното въображение не се явяваше тоя Павел - груб мъж, който почерни младостта й, опозори я и я погуби. Тя мислеше за един друг Павел, любещ, далечен и желан, когото тя като че ли никога не бе виждала, който бе се мярнал някога в чудните и момински сънища. И унесена в спомени, които приличаха на мечти, тя за миг забравяше мъката си и се усмихваше приветливо на тоя мил и далечен образ. Тая усмивка светваше по лицето й мигновено и нетрайно, както светва последният слънчев лъч по върха на самотната бреза в гората. Тя замижаваше, за да задържи повече тоя образ във въображението си, и изсъхналите и уста шепнеха
- Павле, Павле, мили Пальо!
Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.
Елка гледаше от леглото си как по планините в далечината падат тъмни дъждовни облаци и намръщено гледат към полето. Непоносима мъка пълнеше душата и.
Тя почна бързо да унива и гасне.
Един ден дойде при нея Петър. Лицето му беше небръснато, обраснало с четина до очите, мустаците увиснали, избелели по върха като класове. Душата му миришеше отдалече на ракия. Той влезе и не знам защо си свали шапката. От това на Елка и стана страшно. Тя знаеше, че шапка свалят не пред болник, а пред мъртвец.
- Елке - каза той разчувствуван, - това не може така. Утре ще впрегна воловете да те карам в града в болницата. Не е хубаво да се мъчиш.
-Ох, не ща, не искам! - простена Елка.
Думата болница й подействува страшно.
- Не може така. Докторите знаят цяр на всичко. Близка си ни - защо да те оставим да гниеш.
- Не искам, не искам! - каза почти с ужас Елка и хубавите и очи, пълни с болезнена светлина, се спряха умоляващи към Петър. Тя се дръпна в ъгъла, като че искаше да се запази.
- Е, пък ти... Защо да не искаш Там няма да те колят, ами ще те лекуват...
- Не искам, не искам! О, не искам!
Петър се повъртя, помачка шапката в ръце, почеса се и излезе.
- За твое добро го правя... Пък ти, ако щеш...
обратно към "Гераците"
Свършваше се краят на есента. Зад начумерените хоризонти изскачаха сиви мъгли, лежаха цели дни по върховете и гледаха с тежки мисли полето. По оголелите вейки на дърветата трепереха умиращи последните листа и падаха със суха въздишка. Нощем излизаше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака из пустите селски улички, свиреше и играеше вихром по мегдана, по разградените сиромашки дворища, шибаше по кепенците и по вратите, тичаше като зъл дух по покривите, викаше обезумял по комините и се заканваше немилостиво на сиромашта.
Елка не излизаше никъде. Тя седеше в стаята си свита накуп до прозореца, с ръце кръстосани в скута, забрадена като вдовица с тъмна кърпа, надвесена над челото, за да прикрие лицето си. Тя гледаше навън с премрежени очи жално и безнадеждно. Мислите й се носеха като разпокъсани облаци и в тях не блясваше ни една лъча, ни едно късче синьо радостно небе. В къщи беше тихо като в пропаст. Дори менците, окачени на водника, самички прозвънтяваха от напрежението на тая тежка тишина. Елка чуваше как от време на време на тавана скърцаше мишка и по керемидения покрив бавно минаваха меките стъпки на котка. Геракът не излизаше никъде. Захаринчо играеше навън с децата. Само старият дядо Маргалак се мяркаше като пустинник в тая мрачна къща, която изглеждаше необитаема.
Дните сe пак минаваха по-лесно. Но нощите бяха страшно мъчение за Елка. Щом навън изчезнеха сенките на стрехите и мрак напълнеше стаята, душата на Елка изпитваше смъртно безпокойство. Тя не можеше да спи. Цяла нощ лежеше по гръб, с очи отворени в мрака, едвам осветяван от мъждивото кандило, и мисли, една от друга по-скръбни, горяха мозъка й. Нощта вървеше бавно. Отвън не идеше никакъв шум. Само понякога капак се хлопне. Нервно засъскат оголелите вейки на дърветата. Куче в просъница прискимти - и нищо друго. Тогава на Елка се струваше, че лежи в гроб жива заровена, и стенеше глухо.
А в съседната стая от време на време се чуваше тежката въздишка на стареца или неговите бавни, отмерени стъпки по пода. Той ходеше дълго назад-напред като някой затворен звяр.
Една такава нощ дядо Маргалак, който спеше до огнището, се пробуди внезапно. Стори му се, че някой хлопна вратата и излезе. Разтревожената нощ приплака навън. Старецът стана и запали свещта. Бучеше грозна буря и стените пукаха под напора на вятъра. Старецът опита вратата. Тя беше отключена. Той отвори бързо. Халата нахлу вътре, развея бялата му коса и духна свещта. Дядо Матей погледна навън. В мрака му се мярнаха белите ръкави на жена, която скриви към пътните врата. Той се повърна бързои надникна в стаята на Елка. Под сянката на иконостаса сладко спеше Захаринчо. Постелята на Елка беше пуста. Смътна, лоша догадка изпълни със страх и милост душата на стареца. Той се впусна бързо навън, като забрави да вземе даже шапката си, и излезе на улицата. Мрак. Бурята беснееше немилостиво и старецът едва се задържа на краката си под напора на студения вятър. Косата и брадата му се развяха. Очите му се насълзиха и той не можеше да види нищо. Дърветата наоколо хвучаха и се прегъваха доземи. По небето се гонеха като страшни демони черни облаци. За миг те се разпокьсаха, през тях надникна студеният смъртноблед лик на луната и освети глъхналото село. Далече на пътя старецът съгледа пак белите ръкави на жена. Тя вървеше нататък и се бореше с мъка срещу вятъра. Старецът събра всички сили и извика
- Невесто!
Бурята задави немощния му глас.
- Невесто! - повтори той, но не можа и сам да се чуе.
Тогава той хукна след нея. Насреща му изскочи вятърът с бесен порив, завали го, повърна го назад и го спря. Черни демони наново забулиха луната. Старецът събра сили и се спусна пак. Той тичаше със слабите си крака наведен напред, като че искаше с удар на главата си да разбие стихията и да хвръкне. Втренчените му в мрака очи не виждаха нищо. Дъхът му с спираше и старешкото му сърце биеше страшно от умора. Но Маргалакът не падаше. Той тичаше срещу вятъра, краката му се спъваха по неравния каменист път и той с нечовешки усилия се мъчеше да викне и да прати своя спасителен зов на оная самотна сиротица, която блуждаеше в нощта
и отиваше към погибел.
- Невесто!... Елке!
Но устата му се отваряха неми.
Тъмните облаци на небето се развяха пак като големи черни знамена, покъсани по битки. През тях надникна разсипващата се луна и пред очите на дядо Маргалак светна полето, пусто, настръхнало от бурята. Той бе излязъл вън от селото. Старецът се спря и загледа в далечината по пътя. Някъде пред него пак се мярна странната фигура на Елка, която вървеше с усилие срещу вятъра. Тя се отби и тръгна по воденичарския път. Далече шумеше водата на бента и се надвикваше с вятъра. Милост и отчаяние задушиха стареца. Към кого да се обърне за помощ, кого да вика Той вдигна побеляла глава към мрачного небе и протегна отчаяно костеливи ръце.
- Божичко милостиви, закрили невинната душа!
Луната пътува студена и безучастна. Големите сенки на дърветата край пътя играят тайнствено и лудо по земята. Вятърът неудържимо бушува из полето и бесни вихри се кикотят нейде в мрака.
Старецът видя как Елка слезе бързо по пътя и се изгуби зад тъмните дървета.
- Невесто!
Дядо Матей се спуща с всичка сила надолу по пътя. Вятърът за малко спира своя порив и старецът тича по-леко. Той е капнал от умора, краката му тежат.
Воденичният бент шуми наблизо. Старецът вижда големите брести около него.
Между тях стои самодива с бели ръкави, със скръстени ръце, с наведена глава и гледа над водата.
- Невесто!
Старецът тича обезумял от отчаяние, маха с ръце, като че иска да разреди мрака. Той поема с нечовешко усилие малкото възвишение, като се държи за тръните и къпините, и най-подир се изкачва при брестите до бента. Там стои като посадена Елка със скръстени ръце, загледана в тъмната неподвижна вода.
- Невесто! - извика дядоМаргалак и седна безсилен на земята.
Елка се обърна изтръпнала. Старецът с последни усилия простираше ръце към нея и се мъчеше да каже нещо.
- Дядо! - нзвика тя и се спусна към него.
-Невесто, чедо! Какво правиш тук
Старецът я улови за ръката.
- Седни, чедо, седни, че се уморих. Ох, душата ми се запря.
- Искам да умра, дядо. Не мога да живея. Не съм вече човек за тоя свят.
- Не говори така, мила, не греши пред бога, чедо - помилва я като дете дядо Маргалак.
Сълзи бликнаха от очите на Елка. Тая родна, сърдечна милувка досегна с топло участие нейната страдна, болна душа и сладкото усещане, че не е самичка, я трогна. Тя заплака умилена
- Искам да умра, дядо Матей, искам да умра!
- Слушай, Елке, не говори така. Я си помислиза детето. Кому ще го оставиш Какво ще прави то безмайчица Уповавай се на бога, мила, той ще ти прати изцеление.
- Никой не може да ми помогне, дядо.
- Не е така, чедо. Послушай ме. Аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на света Богородичка. Тя ще те излекува, мила, тя, милостивата, ще те изцери.
- Сполай ти, дядо Матея, сполай ти. Пропадна вече моят живот... Кому съм потребна Кой милее за мене - каза задавена от сълзи Елка и приседна до него.
Тя беше боса, гологлава и трепереше от студ.
Дядо Матей я загърна с абата си.
-Плачи, миличка, поплачи си, то ще ти олекне.
Вятърът духаше сe така силно. Старите брести клатеха голите си клони и шумяха плачливо. Листа и сухи съчки падаха по набриждената вода на бента, в която се оглеждаше мъртвешкото лице на луната.
- Дядо, как ще живея вече Дядо, срам ме е от хората - каза захлипнато Елка, посиняла и трепереща от студ, изнемогнала от страдание.
- Не мисли така, чедо, всички сме грешни, всеки, си има своята мъка. Бог е милостив. Ще оздравееш и ще забравиш, че си страдала. Ще отгледаш детето си и ще му се радваш. Ти не се отчайвай, не губи надежда...
- Сполай ти, дядо, сполай ти.
- Сега стани да си ходим. Виж как си премръзнала. Стани, чедо!
Старецът стана и помогна на болната невеста да се повдигне. Той я хвана през кръста и като я подкрепяше нежно, каза бащински
- Хайде, чедо!
Те тръгнаха назад като две странни видения на милосърдието и на страданието.
Бурята беснееше още и развяваше косите им. Падащата от бента вода бучеше страшно. Облаци наново покриваха луната.
обратно към "Гераците"
Елка падна тежко болна. Нейната последна надежда да иде да целуне чудотворния образ на божията майка не се сбъдна. Тя умря наскоро. Тя легна в простия дървен сандък успокоена завинаги, но страданието не бе снело в последния и час печата си от милото й лице. Погребаха я в един зимен ден, изгубен в лапавица. Земята тънеше в кал. Колата водеше гологлав дядо Матей. Бялата му като сняг коса бе чорлава. На колата, до ковчега на мъртвата, седеше захлупена по очите си Йовка, плачеше с глас и нареждаше най-мили думи за стрина си. След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с увиснали бръчки и повехнало лице. Той водеше за ръка Захаринчо. Детето вървеше полека и триеше очичките си с ръка. То не можеше да си представи ясно какво е станало, но общата скръб и писъците на леля Йовка бяха поразили душата му. Петър плачеше със сълзи. Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина край него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си.
Геракът остана в къщи само със Захаринчо и дядо Маргалак. Той живееше усамотено и не излизаше никъде. Силите му от ден на ден го напущаха. Ушите му заглушаха и очите му полека-лека отслабваха. Краката му не го държаха вече. Зиме той стоеше в стаята си по цял ден, сгущен зад собата, и не можеше човек да познае спи ли, или е буден. Пролети, когато пекнеше слънце, и лете той излизаше
пред вратата, лягаше на нагорещените плочи и се печеше цял ден на слънце. Петровица му носеше ядене, но той не можеше да се храни и разсипваше лъжицата, докато я поднесе до устата си. Ако някой го запитваше как е, той не отговаряше веднага, помислюваше, като че ли не схващаше добре въпроса, после казваше, но като човек съвсем чужд на себе си
- Добре съм... Припичам се на слънцето!
Очите му хлътнаха, намаляха и почнаха да сълзят. Изглеждаше като че постоянно плаче.
Той дотегна на всички. Никой вече го не жалеше.Само Захаринчо, който бързо растеше, отиваше често при него, запитваше го едно-друго и му помагаше да стане.
- Да си жив, сине, да си живо, моето момче - казваше старецът и го милваше по главата.
Една зима Петър взема Захаринчо, увърза му ушите с кърпа и му каза
- Сега да вървим!
Захаринчо тръгна, без да знае къде. Той беше на осем години.
Край село ги срещнаха селяни, спряха се и запитаха
- Къде така
- Ще го водя в града да му търся работа - отговори Петър, като бързаше. - Няма кой да го гледа - притури той.
На Захаринчо му стана жално. Той заплака мълчешком и не каза нищо. Сълзите мръзнеха на очите му. Пътят виеше през безкрайна снежна пустиня. Те вървяха през нея. Чичо му крачеше напред и бързаше. Захаринчо теркаше след него и се силеше да не изостане. На сърцето му тежеше камък. Нещо го душеше. Той вьрвеше като насън и се отдалечаваше от селото, дето оставаха връстниците му, дядо му, стрините му, големият бор. Щеше ли да може да ги види още веднаж
Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недооправени плевници, сайванти със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци. Пред стълбите у Петровица имаше мръсен трап, помийник, в който се валяха свине.
Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.
Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава.
Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави.
А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.
Веднаж през един пролетен ден, хубав, топъл и светьл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек. Дядо Маргалак мина край него и се спря да го пита нещо. Старецът лежеше неподвижно Около главата му бръмчеха рояк мухи.
- Йордане, Йордане! - викна му дядо Матей и го бута по рамото.
Дядо Йордан се не помръдна.
Маргалакът се наведе над него, хвана ръката му постоя и каза
- Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!
обратно към "Гераците"