Обратно към Елин Пелин
Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари и да се издигне между селяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.
Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото, виждаше се отдалече и отдалече личеше, че е чорбаджийска. Всред широкия двор, в който можеше да се смести една махала и който околовръст бе ограден като кале с бели зидове, се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор - единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на Гераците. Това бе тяхното семейство знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали няколко поколения. Под нея бяха преживели последните си дни много старци от рода им.
Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големия беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият - Павел. И тримата бяха женени, имаха деца и всички живееха в една къща със старите - къща голяма, хубава, дето имаше място още за толкова души.
Синовете и снахите на Герака, под главния негов надзор, гледаха къщата и вършеха полската работа, подпомагани от двама млади ратаи и от стария Матей Маргалака - самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора.
Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато случайно заместваха баща си или се намираха по друга някоя работа там, те не се чувствуваха като господари, а като слуги. Затова път те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите, особено най-големият - Божан. Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничното зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя.
Когато почваше жътва, в къщата на Гераците, настъпваше усилена работа. Сутрин, пред зори още, по двора се чуваше бодрият глас на стария Герак, който обикаляше обора и сайванта, дето спяха ратаите, и вакаше високо
- Ставайте, момчета! Хайде на работа!
Около него радостно връткаше опашка едро, жълто куче и скачаше галено въз коленете му. Куп бели гъски, които лежаха на двора, подплашено се разбягваха и съскаха. От стрехите на плевника се вдигаха облак гълъби и отлитаха към стърнищата. Ситни врабчета се боричкаха в клоните на бора. Работници - жени, мъже, деца - се разщракваха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето. Дядо Йордан ги изпращаше до портата и като гледаше изток - ясен, побелял от предвестни зори, - говореше възхитено
- Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.
След това той отваряше за малко кръчмата, поливаше и помиташе сам пода, направяше си кафе и сядаше да го изпие пред вратата на чист въздух. По пътя минаваха селяни и селянки и го поздравляваха с почит. Той отговаряше на всички братски и на всички пожелаваше лек труд и добър берекет. Къде ручок той се качваше на кончето си и пак побесняваше из полето, както казваха селяните - отиваше да навиди работниците.
Единственият и главен помощник в кръчмата на Герака беше неговата жена, баба Марга. Тя бе едра, породиста жена, запазена, здрава и пъргава, с весело сърце и с търговска душа. Дядо Йордан беше главата, баба Марга - душата на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и нареждаше нейното домакинство. Тя чистеше и миеше съдовете, редеше двете стаи, определени за нощуване на пътници, поддържаше огъня в огнището, проветряваше зимника, запарваше бъчвите и прислужваше на селяните като момче.
Цели четиридесет години - от млада булка до старица - тя се движеше в кръчмата между мъже усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците. Всички я уважаваха и селяните не смееха да пущат пред нейно лица любичите си изобилни попръжни.
Геракът ценеше нейните способности, доверяваше и всичко, осланяше се на нейния ум и грижи и се гордееше с нея. Двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство.
Баба Марга и в къщи беше пълна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше да бъде изпълнено. Когато мъмреше или съдеше за нещо синовете си, те, макар и възрастни, стоеха пред нея с наведени глави и не възразяваха. Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред, хранеше кокошките, свинете и гъските, хокаше ги като хора и когато ги мамеше, гласът и се чуваше по цялата махала. Тя говореше високо и се смееше със звънлив глас като мома.
Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред. Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите, и домашната колесница, която вървеше толоква равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по камъняка.
В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.
Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая завист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират. Дядо Йордан се опита да ги сплаши със своята строга дума, но тя бе изгубила тежестта си. Той гълчеше силно и сърдито, но усещаше, че думите плачат в душата му, и той правеше неимоверно усилие да скрие тая слабост. Той знаеше, че доброто и злото се изплупват в човека, както пиленцата се изплупват из яйцето, но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо И той дълго мислеше. От тая мисъл косата му бърже побеляваше и сънят му стана безпокоен.
Почти всеки ден той чуваше между снахите си остри надумки и караници, пълни с груби и непристойни думи. Поводите на тия караници бяха всякога дребни и нищожни. Веднъж едно от децата на Петровица беше опръскало с кал детето на Божаница и тя се спусна и го удари. Обидена, Петровица защити разплаканото си дете
- Ела, мило, ела, че тая змия ще те изяде.
- Змии да раждаш! - отвърна Божаница.
Петровица беше по-мека и носеше добри чувства в душата си, но тя бе крайно честолюбива и когато избухнеше, мъчно можеше да се въздържи.
- Змии очите да ти изпият! - отговори тя.
Божаница носеше една копаня с трици. Тя зашапи колкото можа в ръката си и хвърли гневно върху лицето на Петровица. Двете жени се хванаха за косите и дворът се огласи от нечовешки викове и клетви. Дядо Йордан изскочи от кръчмата. Като видя как снахите му, разскубани и окървавени, се хвъргаха една срещу друга като гневни кокошки, неговата чорбаджийска гордост се възмути. Той отиде при тях, вдигна тежката си ръка и с всичка сила залепи и на двете по една плесница.
- Ако не от мене, от децата си се засрамете! - каза им той.
Петровица, сконфузена, се скри в зимника, но Божаница се изправи срещу него като квачка, на която са похитили пилиците, и каза троснато
- Изветрял дъртак! Ти в чужди работи да се не месиш!
И като грабна копанята с разсипаните трици, тя се отдалечи с походката на вълчица, която е отхапала къс месо от някое живо добиче.
След тая случка двете етърви не си проговориха нито думица цял месец. Те шетаха из къщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка - невеста на най-малкия дядов Йорданов син, Павел. Сега върху нея бе паднала цялата къщна работа. И тя работеше пъргаво, мълчаливо, безропотно. Не мислеше никому злото. Желаеше предишншя мир и сговор и искаше да види двете си етърви помирени. Те сумтяха, караха и се за нищо и никакво, хокаха детето и - мъничкия Захаринчо - и постоянно и намираха грешки, и постоянно бяха недоволни от нея.
Дядо Йордан ходеше угрижен и замислен. Нему не му се стоеше вече в кръчмата. Той се опита да продължи търговията заедно със синовете си, но не тръгна добре. Божан, който беше прехвърлил вече тридесет и пет години, обичаше премного парата, трепереше над нея, беше хитър и стислив. Той криеше от чекмеджето, надписваше в тефтерите и правеше нечестни сделки с простите и бедни селяци. Петър, средния син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия - и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста, нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже.
Дядо Йордан видя, че така не може да върви, и скоро затвори кръчмата. Това не беше лесно за него. Кръчмата той държеше от четиридесет години, с нея бе спечелил пари, в нея се чувствуваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните.
Ако беше си дома Павел - мислеше старият Герак, - тая работа нямаше да бъде така, но кой знае...
нагоре 
Павел беше най-малкият син на дядо Йордан. Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него. Праща го да се учи до трети клас и всякога, като спомнеше името му пред хората, не изпущаше да каже
- Както и да е, Павел има образование.
За да не се изхайти, той го ожени още на осемнадесетата му година за най-хубавото момиче в селото. За Елка. Тя беше от бедно семейство, но Павел я обичаше страстно. Тя бе стройна и напета мома, с мъничко смугло личице, с големи жални очи, които гледаха мило и благо. Беше весела и жива и когато запееше на нивата, гласът и кънтеше по цялото поле и хората оставяха жътвата си, да я послушат.
Наскоро след сватбата Павел отиде войник. В казармата го обикнаха, защото беше весел и хубавец и, главно, защото разполагаше с много пари и черпеше кого де види. Там той се разгали и пропи. Службата му се хареса, той не пожела да се уволни и остана свръхсрочно.
Тая негова постъпка огорчи баща му и озлоби братята му. Снахите почнаха да гледат накриво жена му, която живееше при тях и работеше покорно и мълчаливо. Но тогава беше още жива баба Марга. Тя обичаше Елка като свое дете, жалеше я и я покровителствуваше. След смъртта на свекървата младата булка остана беззащитна.
През първите години Павел си дохаждаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със селяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си за бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам. Тя държеше постоянно към земята своите черни угаснали очи и в погледа и се четеже тъга и замисленост, дълбока потайна. Тя никога не се смееше с висок глас, както другите жени в село, а само се усмихваше бледо и сдържано с малките си уста. Тогава бляскаха зъбите и, гъсти, бели красиво криви отстрана, и тя ставаше по-хубава.
След някоя и друга година Павел почна да си идва по-рядко, само на по-големи празници, и то за по два-три дена.
- Не пущат повече - говореше той, - служба!
Той пишеше често на баща си отчаяни писма за пари, оплакваше се от положението си, молеше се и казваше, че ако не му изпратят, той ще се убие.
Старецът бързаше да изпълни желанието му и по цели дни прекарваше в неспокойство.
Снахите и братята му гледаха вече на Павел с истинска завист и омраза. Постоянно говореха за дълговете на баща си, които в последните години бяха нараснали, негодуваха, че те носят всичкия товар на плещите си, и го коряха, че хранят жена му и детето му, а той не иска да знае.
Старецът всякога срещаше Павел с бащинска радост и милостивост, забравяше домашния несговор, прощаваше му всичко и не се отделяше от него. Това още повече ядосваше синовете му, а особено снахите му, но той се преструваше, че не забелязва. Само сутринта, когато отиваше по стар навик в затворената кръчва, хванала паяжина, станала глуха, пуста и тъмна, той дълго време се разхождаше с наведена глава, мислеше ивъздешаше, скрит от всички. Павел разбираше братята си, догаждаше страданията на баща си и се чувствуваше чужд в къщата, дето бе се родил и пораснал, теготеше се и гледаше по-скоро да се махне. Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се виждаше прост и глупав. Той бе изстинал къмто Елка. Тя му се виждаше грозна неинтересна, той се чудеше в себе си как се е оженил за нея и сълзите, които тя мълчаливо лееше пред него нощем, го ядосваха и му омръзваха.
Една зима той вика Елка да живее в града при него, но скоро я изпрати пак в село. Етървите и от завист я кръстиха гражданката и скарваха ли се малко се ще я прекорят
- Е, ние сме прости, ние в град не сме живели!
Най-после Павел престана съвсем да си идва. При това той се премести в друг полк, в един далечен крайдунавски град, и никой го не виждаше, и никой нищо не чуваше за него. Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат. Не са знаеше отде идат тия слухове, но те дълго и упорито се мълвяха, растяха и хората им вярваха. В празник, когато Елка отиваше в черква, всички я изглеждаха съжалително и говореха зад гърба и
- Горката невеста, какво и било писано! Как ли носи, как ли трае!
Елка се преструваше, че не чува, и заминаваше със своя Захаринчо, без да погледне настрана. Но тия съжаления бодяха душата и като тръни и дълго я мъчеха.
Често етървите и злорадо се нахвърляха върху нея и говореха с ненавист
- Ние не сме слугини на твоя мъж да му гледаме жената. Нека те вземе там, па правете каквото знаете. Той, човекът, си криви шапката нагоре-надолу, пък утре ще се довлече да иска дял, ама на трески ще го надялат. С пръст той не е пипнал тази земя. Ние си губим здравето над нея, нека си я разделим овреме, та всеки своето да си знае.
Дядо Йордан, пред когото нарочно подхвърляха тия думи, се топеше от мъка.
- Докато съм жив аз - не давам да се делите, а като умра, тогава ми разделете и парцалите - казваше той със задавен глас.
И дълго в душата му се бореха клетвата и прошкатаи той мълчеше бледен, с душа, обидена и препълнена с горчивина. И едва се съвземаше да каже
- Деца, деца, защо се ядете! За всички ви има, за всички съм приготвил. Какво ви пречи да живеете братски, защо ме мъчите на стари години!
Той вземаше на колене малкия Захаринчо и дълго го милваше. Захаринчо беше две-тригодишно дете, тихо момченце, с болнав вид, с тъжния поглед на майка си и със смело закривения нос на баща си. Децата на стрините му, насъсквани от майките си, често го биеха.Стрините му го уриваха и мразеха. Когато то, като всички деца, захленчваше да поиска хляб, те му викаха
- У, пък тая мечка няма никога да се наяде!
Ако майка бу не беше наоколо, ще замахнат и да го ударят. Тогава детето тичаше при дяда си захлипнало от плач и не можеше да се умири.
- Мълчи, сине, мълчи - казваше старецът, като триеше сълзите му, - те скоро и дяда ти ще бият.
Мекият глас на дядо Йордан, който излизаше от дълбочината на обиденото му сърце, ядосваше повече снахите му. Божаница не можеше да трае, ами казваше надуто
- Тате, тебе като никой не те закача - мълчи си!
Захаринчо не разбираше нищо от това, което ставаше в къщи, но усещаше, че майка му страда, и когато стрините му я гълчаха и обиждаха, той се хващаше за коляното й и говореше нежно
- Мамо, мамо, не плачи!
Най-зла от всички в къщи беше Божаница, суха, висока жена, с дълго, кокалест, грубо лице, посеяно с едри месести брадавици, с мустаци като на мъж. Тя се караше на всички и всички мразеше, дори и мъжа си. Той често я биеше немилостиво и за нищо. Тогава тя скришом се напиваше с ракия, която държеше в долапа, затваряше се в стаята си, преструваше се на болна и не излизаше по цяла седмица. В къщи всички знаеха, че тя лежи от инат, и не я жалеха. Само дъщеря й Йовка, най-голямото и дете, постоянно я обикаляше, седеше дълго около нея и я питаше
- Мамо, какво ти е Не искаш ли нещоНа ти ракия, пийни си, мамо!
Божаница вземаше шишето и жадно пиеше. Страните и се запалваха като от треска, очите и се зачервяваха, тя млящеше грозно с уста и говореше на дъщеря си
- Скрий шишето, да не видят ония косестилници!
Йовка бе висока и грозновата като майка си, но имаше меко и добро сърце. Лицето и бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей. Тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди. Домашните крамоли измъчваха душата й. Неи беше жал за стрина й Елка. Нея тя обичаше най-много и сърцето и беше безкрайно привързано. Тя често спеше в стаята при нея, сгушена до малкия Захаринчо, и често я сънуваше в страшни и чудновати сънища. Всяка вечер тя обичаше да стои на високия тропозан пред къщи, да гледа как и оставя след себе си кървави следи, които горяха на небето като пожар. Очите и бяха замислени и лицето й приличаше на светица. Бедното дете мечтаеше нещо, но никой на знаеше какво, защото то не говореше за себе си. Най-често Йовка мислеше за стрина си Елка. Техните души се разбираха и обичаха мълчаливо. Когато майка й побесняваше от яд срещу Елка и разпенено я обсипваше с клетви и укори, Йовка се изправяше бледа, с широко отворени очи, с разперени ръце, изкрещяваше безумно
- Мамо! Мамо!
И падаше като убита.
нагоре
Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът - виновен. Веселитя му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно, лицето замислено.
Сега той равнодушно посрещаше жътвата - най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър - нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди
- Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя - ами бавно и с въздишка речеше - Тежък ден ще бъде тоя - може и да вали. Човек не трябва да вярва всякога на утрото.
Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета. В нея, дето с радост и любов бе отчувал децата си, сега нямаше ни радост, ни любов. Нямаше вече какво да го влече и задържа там освен старите му спомени, които не го оставяха, и малките му внучета, които той обичаше да милва и които имаха бели хвъркати душици, както казваше той.
Какво ли ги чака! Какво ли ги чака миличките - мислеше с тъга той и ги гледаше мило и дълго, като че никога не беше ги виждал.
Случваше се, че някоя работа задържаше стареца повече в къщи. Тогава той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая влезе, сякаш търси нещо, и никъде не го сдържаше. Бивало е да го видят отстрана, че приказва нещо сам на себе си и се усмихва. Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно. Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика от вратата
- Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Ще изстине чорбата!
Но дядо Йордан всякога схващаше някаква подигравка в тия думи и продължаваше да работи, занесен в нерадостни мисли. Тогава чуваше зад гърба си надуто и сърдито дрънкане
- Кой ти е крив, като не щеш. Стар човек пък се подетенил. Който е гладен, той и неканен ще дойде.
В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан пракарваше повече от времето си в затворената кръчва, ключа на която държеше сам той. Той там и нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той можеше спокойно да се предава на своите мисли.
- Какво бях и какво станах! - въздишаше той и дълго и неподвижно седеше на леглото си.
През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха,местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари, и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.
В къщата на Гераците, па и в цялото села се знаеше и говореше като таинствена приказка-небивалица, че стария Герак има скрити пари. Мълвата изкарваше неговите богатства на няколко хиляди жълтици. Синовете му не вярваха в това - едно, защото беше за невярване, друго, защото баща им имаше дългове. Но хорската мълва дразнеше въображението им.Божаница и Петровица скришом една от друга дебнеха стареца и се мъчеха да открият скривалището на неговото злато. Когато Петър се напиеше, той говореше в кръчвата пред всички
- Добре прави старецът! Нека ги крие тия пущини. Кога да е, пак тая душа ще пие и ще яде от тях.
Божан, наопаки, като хитър и скритен човек, уверяваше всички, че това е лъжа, че баща му няма нито стотинка готови пари, че тоя имот, който имат, е с пари купуван, че в тая земя са заровени те. Така говореше Божан, но душата му не беше спокойна. Нему се щеше да тури ръка на тия пари и умът му кроеше разни планове.
Понеже старецът държеше ключа на кръчвата сам и сам отваряше и затваряше, когато някой от къщните отиваше в нея по работа, то Божан подозря, че той там крие парите си, и почна да го следи. Често той ще влези при баща си без никаква работа, ще се повайка насам-нататък като сънен, уж търси нещо, ще промърмори на себе си и ще излезе. Старецът не допущаше лоша мисъл или съмнение против сина си, но това негово поведение го дразнеше. Божан усещаше това и хитро се предпазваше. Той ограждаше баща си с особени грижи. Когато старецът бе обиден, страдаше от нещо и дълго не идеше на софрата, Божан отиваше при него и като го гледаше нежно, говореше мазно
- Тате, ела бе... Зарад мен ела! Свидно ми е, татко. Деца сме ти, а бягаш от нас. Хора сме - грешим, па ти ни прощавай!
Също с такава престореност Божан пазеше баща си от нападките на Петровица и на злодумната си жена.
Отвореше ли уста някоя да каже нещо пряко и остро на стареца пред него, Божан се спущаше въз нея и острият му нос побеляваше от гняв. Много пъти той вдигаше ръка да бие, но старецът го спираше с трептящ глас
- Синко, недей! Не се смразявай заради мен!
Божан намираше случай да остане насаме с баща си и тогава му говореше с престорено участие
- Не подавай се на мисли и на грижи, татко, всичко ще се поправи. Мама, бог да я прости, отиде по реда си, па ние, вика се, сме живи - няма да те оставим. Жените ти не слушай. Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Те, птичката - нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! Дай си широко сърце, татко! Бъди като напред! Помниш ли какво беше някога, когато бяхме мънички! Когато ти се весел, татко, цялата къща е весела!
Мекото сърце на дядо Йордан се топеше от такива думи. Той заклащаше глава, като че искаше да каже
- Не, мина се то! Всичко се свърши!
Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи.
нагоре