Берлин го помни и навеки ще го помни
в онези дни на свойте бури главоломни,
когато в боен ред
вървяха полк след полк из улиците шумни
и речи, музики и тържества безумни
отекваха навред.
Тогава огнедишащият демон на войната
по цялата земя развял бе знамената
на свойта страшна мощ.
Слепци, поведени от хищници-хиени,
звънтяха сабли и летяха настървени
из кървавата нощ.
Като чудовище огромно и свирепо,
Берлин настръхна в своето безумство слепо
и надалеч простре
железните си лапи. Накъдето свърна,
села, градища и полета с гняв обърна
на огнено море.
Но в страшната тъма на таз стихия бесна,
като звезда червена, ярък факел блесна
и трепнаха навред
измъчени сърца. Надеждата възкресе
и над града разбунен зов разле се
Младежите напред!
И ето, сепна се в почуда булеварда
над него се понесе пурпурна плакарда
и шепа храбреци
развяха знамето на свойта кръв гореща
и екна смело Долу таз война зловеща
и нейните жреци!
И питаше се целий град смутен и смаян
Каква е тая дързост Кой е тоз незнаен
безумец и герой,
тъй властно който вдига смелите младежи
и сам присъда смъртна днеска си бележи –
Карл Либкнехт беше той!
Берлин го помни и навеки ще го помни,
когато на тълпите гладни и бездомни
подаде огнен знак
и ехото прозвъни сред сърцата млади,
и в улиците запламтяха барикади
под пурпурния флаг.
Тогава стенеха вихрушки януарски,
но техний леден дъх в сърцата пролетарски
разпали гняв и стръв.
И ето, робското море се в миг наежи
и неговия вик бе буря от гърмежи
и дъжд от топла кръв.
И бяха дни и нощи на борби сурови.
А робите, разкъсали студените окови
до сетния си миг
не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,
обагрен от усмивката злокобно строга
на този бунт велик.
Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,
за да обсеби доблестните спартакисти.
И в зимний студ и вой
една душа, кат слънчева усмивка ясна,
из мрачната алея трепна и угасна –
Карл Либкнехт беше той!...
Ала Берлин го помни, вечно ще го помни
и вижда начело на тез тълпи огромни,
които днес навред
растат, гърмят, разкъсват своите окови
и властно разлюляват тежките основи
на този робски свет.
Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен
Спартак стои над него мощен, смел и гневен
и тътне огнен вик
Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!
Всуе ликуваш в своя мимолетен празник –
аз тук съм всеки миг!
Напразно ме погреба ти в зловещата алея,
на твойте улици и днеска пак живея,
надмогнал свойта смърт!
А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,
за да забият знамето със вик победен
над твойта черна твърд!
И ако слънцето угасне в боевете –
то моето сърце кат слънце ще им свети
през бурната тъма,
а пламъкът на младите души им стига,
за да разбият и последната верига
на майката-земя!Обратно към "Да бъде ден"
Под черната стряха на хижица ниска
отмерен разнася се звън;
възпламва, проблясва и бодро се киска
червена купчинка огън.
И пламъкът багри със пурпур мистичен
изопнати здрави плещи
ковачът изправя се с чука челичен,
желязото звънко трещи.
Трептят и се сплитат искри многоцветни,
съзвездия бликват за миг;
изваян от бронз сякаш, ярко просветне
и стъмни се старчески лик.
А там, зад духалото, бледо момиче
ритмично се клати и пей,
венец златоискрен косите му кичи
и плач в песента му се лей.
Но вдига ковачът десница корава,
звънтят наковалня и чук –
желязото съска, искри разпилява
и вие се в работен плуг.
А пролет ще дойде, в полята ще звънне
викът на работен орач
и плугът ще плъзне над угари сънни
сред синия утринен здрач.
И всичко ще трепне сред изблик на нови
надежди за слънце и плод,
и плугът ще броди,събужда и рови
земята за новий живот...
Но удря ковачът със чука челичен
и дъжд от искри той пилей,
а там зад духалото бледо момиче
ритмично се клати и пей.Обратно към "Да бъде ден"
С оковани крила днес земята ни ражда,
оковани с неволя и делнични дни,
а гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.
Из града — тези улици шумни и сиви,
де живота безумно крещи,
на село — в тишината на буйните ниви —
нас опиват ни странни мечти.
Като звън на далечни, грамадни камбани,
като гръм на стихийни вълни,
свободата зове непрестанно сърца ни
към лазура на нови страни.
В миг крилата за полет безумен потрепнат,
в миг в очите искра заблести,
и акорди на музика странна зашепнат
Полети! Полети! Полети!
Младостта запламти в многоцветни огньове,
младостта призовава часа —
тоя час на размах, на разбити окови,
тоя час озарен с чудеса.
А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни
Светлина! Красота! Висини!
Младеж, 9 юни 1922
Обратно към "Да бъде ден"
Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.
Че блясъкът на твоята зора
раздра световната тъма,
че ти като възторжена сестра
събра на цялата земя
и радостта, и бурната печал!...
Москва, Москва!
сърце от разтопен метал!
Москва, Москва!
Пред твоите стоманени врати
разби се вражата вълна;
звездата ти с рубинен лъч трепти
над всяка горестна страна,
където робът цял живот оре,
а мре лишен от късче хлeб,
където пролетарското море,
възвре от пламъка свиреп
на петгодишна демонска война.
Москва, Москва! –
звезда на нови времена!
Москва, Москва!
От своите площади днес мълвиш
присъда над вековен гнет.
Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
сред теб и целий пролетарски свет.
И горда в своя блясък и гърмеж,
с копнеж за сетната борба,
пламтиш чрез всеки старец и младеж,
зовеш кат бронзова тръба
и твоя зов веригите руши!...
Москва, Москва!
вулкан от пламнали души!Обратно към "Да бъде ден"
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма -
ний, бедните деца на майката земя.
Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот -
ний, бледи смъртници - родени за живот.
А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.
На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци -
ний, вечните творци, ний морните борци.
Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.
Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя
И ние сме деца на майката земя!Обратно към "Да бъде ден"
Не тревога душите до болка терзае,
не съмнение блика в гърди —
исполинска десница днес нов път чертае
с петолъчни пламтящи звезди.
През дима на злокобните черни руини,
през гърма на жестоката бран —
над света като пролетна буря ще мине
мълнекрил, ведролик великан.
Ще разцъфнат рубинени, къдрави пъпки
по следите му вредом в света
и градът, и селото свещените стъпки
ще целунат с горещи уста...
Не съмнение блика над знойни копнежи!
Тъй е нужно — ще бъде така!
С петолъчни звезди днес велик път бележи
исполинска желязна ръка.
Работнически вестник, 6 юни 1922
Обратно към "Да бъде ден"
Аз ще дочакам празника на мойте братя
и размаха на техните крила,
когато върху хиляди чела
ще начертае смъртен знак съдбата
и бурята със гръм ще призове
възбунените свои синове.
През суматохата на тежки горести и грижи,
през грохота всевечен на труда
ще заблести предутринна зезда
и от прихлупените тъмни хижи
безименни борци ще полетят
по стръмния и свят Спартаков път.
И аз ще видя непознати и велики
довчерашните стенещи тълпи,
пред чийто двери вечна мъка бди
и вечно дебнат нужди бледолики,
а в тъмните потрошени стъкла
Смъртта потропва с ледени крила.
Ще вида пристъпа величествен на роба,
ще чуя гневен гръм да потресе
заспалите стъгди и понесе
надлъж и шир червената прокоба
на угнетения човешки род,
разбил вековний си хомот.
И, мълчалив и блед сред бедните си братя,
ще понеса аз черния си кръст
и нека на гърди ми кървав пръст
да отбележи сетний ден в борбата
и Каин да разбий с картечен гръм
челото ми и земния ми сън.
А ти, другарко скъпа - сетна ми утеха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.Обратно към "Да бъде ден"
В полунощ пред заключени двери
аз стоя непризван, непознат
и в ръцете ми гневно трепери
съдоносният яростен млат.
В беломраморни охолни зали
лъкатушат светлинни вълни -
несмутени от робски печали,
веселят се мъже и жени.
Пиршеството на празник разблуден
увенчано е с мрачен разкош
и всечасно през блясъка чуден
се оглежда настръхнала нощ.
А надмогнал студената бездна
и вълните на кървав потоп
аз повдигам десница железна
и велик съм, защото бях роб.
През години на черна нерадост
възмъжах и обжарих гърди;
в знамената на моята младост
мъдростта на теглата ми бди.
Разбунтуван кат луда стихия,
ще разбия заключений вход,
с тържеството на властен Месия
ще руша и създавам живот.
А в зори, сред възторжени песни,
ще протегна аз груби ръце,
и високо, високо ще блесне
светлината на нежно сърце.Обратно към "Да бъде ден"
Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.
Аз исках в тъмните бръшлянени очи
усмивка слънчева да пратя
и на акациите аромата
в душа ти черната печал да изличи.
Но днеска младостта върви велика
в пътека посред тръне и скали,
под привета на братята орли,
под химните на буря огнелика.
Живота чудна орис ни поднася
и странност лъха днешната младеж
тя носи своя мълниен копнеж
под бронята на мъдрост беловласа...
Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.
Но сред града една мечта днес ни тормози,
но сред града в един копнеж горим
в гранитни вази ний да потопим
на бунта огнедишащите рози.Обратно към "Да бъде ден"
През мъглите на вечните грижи
непозната е нам пролетта;
аромата на свежи цветя
не целува порутени хижи,
там не бликат златистите мрежи
на трептящия слънчев топлик,
там изправя се ужас столик
и гладът свойте жертви бележи.
Още в люлката с робски присъди
засенени са детски лица
и наместо цветя и слънца
тях ги дебне неволя навсъде.
Бледолики, те мрат с милиони,
а полъхва ги дъх на цветя,
щом до тях е възпряла Смъртта
и пръстта над ковчега се рони.
Но отмине ли болест свирепа
пролетарския бледен отрок –
пред олтаря на златния бог
той е жертва незнайна и слепа;
властелинът навсъде издига
безнадеждни студени стени
и зловещо и громко звъни
всекидневната тежка верига.
В работилници, фабрики димни,
дето мъка душата терзай.
чужденец е цветущият май
и нечути са звънките химни.
Обезкрилен за радостен полет,
там мълчи прикован Прометей
и душата му вечно копней
за великата вихрена пролет.
А ще дойде таз огнена пролет
с ореол от рубин и звезди;
тя ще дойде сред черни беди –
милиони за нея се молят!
И ще гръмне навред по земята
Пролетарии от всички страни,
пролетта и за нас прозвъни
огнекрилия зов на борбата!Обратно към "Да бъде ден"
Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре,
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!
Зората пурпурна всетява
смъртта на тягостната нощ
и новий ден с всевластна мощ
горите тъмни озарява.
И всеки негов лъч сияй
с победен зов на първи май.
О, морни бледолики братя,
камбанен зов лети над нас,
вестяващ онзи светъл час,
когато в огнена разплата
победата ще увенчай
пламтящий меч на първи май.
Когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим, сред дим и плам,
сред трупове и барикади,
с тържествен химн на първи май
очаквания земен рай...
Да стихнат трепетните грижи,
о, морни братя и сестри,
и отдих свят да зацари
в прихлупените мрачни хижи.
И нека в тях да възсияй
усмивката на първи май!Обратно към "Да бъде ден"
От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт.
По стръмните пътеки на борбата
вървя обгърнат с пламъци и гръм;
пламти под моите нозе земята
и в устрема на свойта ярост свята -
стихийно величав и властен съм.
Аз - жалкий роб на кървави арени -
издигам своя меч несъкрушим
и братята ми идат разярени,
и бурята разраства се край мене,
за да се втурне в дверите на Рим.
Напразно ме посрещат легиони!
Всуе преграждате вий моя път!
Върху купчинката на златни брони
ще хвърля аз железни милиони
и огъня на мойта робска гръд.
И с вихрите на тия снежни степи,
ще ви разпръсна властен и сърдит,
ще ви разпръсна немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи,
защото слънцето е моя щит!Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"
Обратно към "Да бъде ден"