Обратно към Смирненски
Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива –
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.
Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.
На челата им никога лаври победни
не потрепват с нетленни листа –
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.
Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни –
напластяват те остров и в нощи незвездни
Свободата запалва маяк.
А запиташ ли тези звезди неброими
Сред житейската сива вълна
вий какво сте... Що търсите скръбни, незрими –
отговарят чрез своето огнено име
Светлина, светлина, светлина!
нагоре 
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!нагоре
Сред тайните на тъмни векове,
с търпение велико прикован,
забил в лазура поглед замечтан,
стои Везувий и в гърди кове
заканата на гневен великан.
И призори по каменната гръд,
по голите замислени скали,
надвисват сини есенни мъгли,
като души, залутани без път,
и с тях скръбта си бурна той дели.
А в черни нощи блесне ли Помпей
с безумни и разгулни празненства,
Везувий дигне троснато глава,
в гърди му гневен трепет се разлей,
но стихне той след миг и занемей!
Отронят само каменни гърди
въздишка глуха в тягостната нощ
и ехото на страшната й мощ
в празнуващите зали се вести
смеха и оргиите да смути.
А сред оргии безумни
тъне празничният град
и всенощно в зали шумни
блика вино и разврат.
Мраморните колонади
знаят всеки тъмен грях
и безстидните наслади
сякаш сплитат се по тях.
Вечер в пясъчни арени
гладиаторският меч
върху братята рождени
шепне смъртоносна реч.
И тълпите са честити,
щом настръхналия лъв
жаждата си с кръв насити –
с топла человешка кръв.
Но по белите туники
черен знак е начертан –
над тълпите многолики
дебне огнен великан.
И ето веднъж великана настръхна
и мълния блесна по гневния лик;
студена струя от смущение лъхна
и трепнаха залите в ужас велик.
И с грохот страхотен Везувий разтресе
могъщите стави на каменен стан
и трепетът странен за миг се понесе
от сграда на сграда кат гост непризван.
Везувий, Везувий! – ведно възридаха
смутени и бледи мъже и жени.
Везувий, Везувий! И смъртна уплаха
сърцата безгрижни за миг вледени.
Настръхнал в своята велика злоба,
Везувий – в пурпур озарен,
разкъсал свойта пламнала утроба,
разлива огнената си прокоба
и тътне в своя гняв свещен
На своите плещи търпях с години
позорен гнет и скверен смях,
вий, синове на прашните долини,
в разврат посред уханните градини
празнувахте вседневния си грях.
На празненства и оргии безстидни
не стихваше стаканен звън;
жреци, девици и патриции видни
осмиваха с делата си обидни
привидния ми вечен сън.
А знаехте, че всичко тук живее
чрез моята смирена гръд
житото, розите край светлите алеи,
виното, в пиршествата ваши що се лее,
и вашата престъпна плът.
Безумци, имах много мощ в гърдите,
а все пак роб бях аз на вас;
родени тамо доле – в низините,
за вас невнятни бяха висините
и ужаса на вечната ми власт!
Но в своя гняв на пепел ще обърна
кумирите на жалкия ви храм;
от мъртвите ви зали ще извърна
аз поглед и тълпите ще обгърна
с победния си смъртен плам!
И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен
и разлива се, извива, като златокървав флаг,
великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел
улици, площади, сгради, засенени с черен мрак.
Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни
и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,
а тълпите бледолики къмто градските портики
хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.
Рухват тежки колонади и възпламналите сгради
стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;
вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява
и вулкана със закана блясва, трясва и гори.
И за празник смъртночуден, смело към града безлюден
стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан
ето огнената лава тьтне, святка, наближава
и чрез нея гибел лее разгневений великан.
В пустите улици с пурпурни гриви
бликат пламтящи вълни;
лавата лее се, жежка, бурлива
в черен дим и съсипни.
Тук-там прониже пожар тъмнината,
блесне рубинен език,
глухо понася се стон в пустотата
и занемее след миг.
Край бреговете тълпи изумени
блъскат се с ужас и рев,
пред тях морето вълнува се, пени
в своя величествен гнев,
зад тях Везувий настръхнал изправя
своята огнена мощ –
ярки потоци от бликнала лава
греят в злокобен разкош.
Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,
Везувий победно гърми,
той властно обхваща града и разпраща
пламтящи червени вълни.
И сграда след сграда във хаоса пада,
вълна я залива след миг
и в черната бездна на вечер беззвездна
изчезна последния вик.нагоре
Под черното небе на ледна нощ
изви се буря в сънния Берлин.
И шумний град, кат гневен исполин,
възправи стан и гръмна в страшна мощ
заканата на бедните тълпи.
А вихърът студен понесе в миг
на призрачни криле зловещий вик.
Извил се над безлистните липи,
той полетя далеч, далеч в нощта,
и шеметно пред малките врати
в предградията тъмни се вести.
И ето всяка хижа на Берлин,
и ето всеки тъмен робски кът
откъсна от студената си гръд
и хвърли сред борбата своя син,
за да запали с топлата си кръв
свещения огън на бунт велик,
и паднал мъртъв, в сетния си миг,
да бъде посред братята си пръв...
Към барикадите зове Спартак
и смело нижат се борци натам.
В очите святка съдбоносен плам
и глъхнат стъпки в непрогледен мрак,
а под покъсания стар шинел
е скрита карабина или чук.
И с твърди крачки, с крепко свит юмрук,
те в сумрака вървят към подвиг смел.
Смирените деца на шумний град
стълпили се на огнени кълба
сред вихъра на шеметна борба,
велики в своя подвиг непознат –
посрещат с гръм настръхналата сган.
И обгорели с пламъци и дим,
изправят своя щит непобедим...
И не затихва кървавата бран.
Прелитат с вой снаряд подир снаряд,
раздират черните завеси на нощта
и бликват огнени цветя
по сградите на тръпнещия град.
А робите стоят като скали,
скала е мисълта за свобода
и сградите са пламнали гнезда,
където синьоблузите орли
развяват пурпурните знамена
и в смъртен миг зоват към нов живот,
към въздух, свобода и светлина
безчисления пролетарски свят.
Но в гръм и плам орловите гнезда
едно след друго рухват и димят.
Над тях се вие гневно хищна Смърт
и с гладните насища си глада.
А с тежки стъпки си пробиват път
хусарите сред трупове безчет
и трескаво се хвърлят те напред
с позорен знак на черната си гръд.
А през дима на мрачния Берлин
понася се от дом на дом вестта,
че през нощта сразила е Смъртта
на робите най-верний вожд и син,
че там безумно смелата жена –
копняла за лъчи и свобода –
угаснала е в кобната тъма
с усмивката на падаща звезда.
...И стихна бурята. Отпразнува
победата си кървавият враг,
развял позорния си черен стяг
през присмеха на свойте тържества...
Но в светли вечери, щом из Берлин
Прозвънват празнични шейни
и кискат се разблудните жени –
сред синкав дим, кат огнен исполин,
устремил взор през янтарни звезди,
възраства гневен призракът червен
и гръм се носи над града смутен
Все пак, Спартак над теб ще победи!нагоре
Далеч, далеч – в степта безплодна, суха,
отмина сетната кола
и самотата над селото глухо
надвеси оловни крила.
Ала, ведно със гладните си братя,
не тръгна слепият Демид.
Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
остана той от скръб разбит.
Че в избата на дрипавия одър
се гърчеше невръстен внук
и вече в погледа му тъмномодър
замръзнал беше смъртен звук.
И мрачен, стиснал детските ръчици,
мълчи старикът беловлас
и сякаш погребални върволици
минават мудно час след час.
И цяло, пламнало от гладна треска,
гори детето като в пещ.
Простенва тежко, в миг се стреска
и пак потъва в сън зловещ.
Попукани уста едва нашепват
молба неизпълнима Хляб!
Въздъхва старецът, сълзи потрепват
и оросяват поглед сляп.
А вън – ни шум, ни лай, ни вик човешки –
гробовно сънна пустота
и в улиците тъмни с крачки тежки
спокойно броди вред Смъртта.
Но ето хладният й дъх полъхва –
пред избичката спира тя,
и в ужас стария Демид настръхва
и стон възбликва на уста.
– О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!
Последен внук – последна скръб!
Възпри ръката си немилостива!
Едничък е и толкоз скъп!
И разтреперан, пипа го той в шемет
– Челото... вледенено... мраз!...
Не може туй! Не може! Няма да го вземе!
Далеч, далеч със него аз!...
Обезумял от страх, Демид трепери,
детето грабва като в сън
и пипнешком през нисичките двери
едвам измъква се навън.
И глухо тук-таме с тояжката почуква,
разветрил белите коси.
Възпира в миг, поема дъх и хуква
да го спаси, да го спаси!...
Но в миг той спира се, простенва, охва,
изкривя старческо лице
и залюлял се в немощ, тежко грохва
със хладен детски труп в ръце...
А вред – ни шум, ни лай, ни вик човешки –
гробовно сънна пустота
и само сред нощта със стъпки тежки
спокойно броди там Смъртта.нагоре
Когато мъртвата пустиня
на свойта черна слепота
Човекът с пот и кръв премина
под ударите на Смъртта,
и окървавен, блед излезна
на стръмний житейски път -
пред енго с рев страхотна бездна
разкри студената си гръд.
Самин сред хаоса безбрежен
на непрогледни векове,
той тръгна, бодър и метежен,
по голите й брегове.
А пълна бездната бе с грохот,
с незнайни ужаси и мрак
и Демонът пред всеки проход
поставил беше кървав знак...
Но ето, трепнаха тъмите,
извърна поглед плах Нощта
и в миг проряза висините
златиста огнена черта.
В почуда спря се Человека
и зърна днес и навсегда
лъчи по земната пътека,
а над челото си - звезда.
И грейна огнена, сияйна
над него Мисълта-звезда
утеха в мъката безкрайна,
сестра при радост и беда...
Преплитат се пътеки смътни,
реве пустинен ураган
и в него страховито тътне
плачът на идол развенчан.
Но бодър Человекът броди
и смело тайните чете -
звездата го крепи и води,
звездата грее и расте.
А колко много черни братя
посрещнаха я с гняв и злъч,
закрили своите обятия
за нейния рубинен лъч!
Един ли тук изви десница,
замервайки я с кал и пръст,
веднъж ли чиста кат девица
биде разпъната на кръст
Но кой от призраците нощни
лика й светъл засени
Не грей ли ярка и разкошна
през мраз и черни тъмнини
Когато в шумните площади,
изправил старческа глава,
Сократ призва сърцата млади
и в огнените му слова
проблесна красота нетленна,
огряла нов път на света -
нима отровата студена
можа да стигне Мисълта
Нима тълпа от фарисеи -
слепци с угаснали очи,
убиха светлата идея
и трепетните й лъчи
не се разляха от Голгота
над всеки дом и всеки друм,
издигнали се над живота
с крилата на божествен ум
И днес, когато необятна
по блясък, мощ и красота,
тя грей в сиянието златно
над трепетната ни мечта -
мечта да видим всички братя
изтръгнати от нищета,
вий пак зовете тъмнината
в жестока битва с Мисълта!...
Ковете тежките окови
на немощния си закон,
гответе хладните отрови
и пламъците на Нерон!...
Какво сте вие, сенки бледи,
безумни рожби на нощта
Над пировите ви победи
стоим с усмивка на уста.
Над всяка бездна и верига
свободна мисълта лети
и грешната ви власт не стига
до чудните й висоти.
Какво сте вий, безумни люде,
и що е вашият закон
Какво са черните заблуди
и сянката на златний трон
Днес, вижте вий все по-разкошна
трепти звездата над света -
топят се призраците нощни
под блясъка на Мисълта.
И ето, робът, сред огньове,
пристъпва с исполински ръст
и на вековните окови
разбива и последний къс.нагоре
Сред мрака на нощи безкрайни
милйони люде се тълпят
и удрят морната си гръд
в гранита на вековни тайни,
покрити с тягостна мъгла
и кръв от борчески чела.
Заключена зад хладни двери,
лежи бездушна радостта
и като сенки по света
пълзят примамващи химери.
Подире им със ропот глух
блуждае человешкий дух.
А скрит зад маската смирена,
един престъпник ли до днес
издига своя интерес
за бог над цялата вселена
и тласка в бездни и позор
жадуващите слънчев взор
Там окървавена корона
над куп от черепи лежи,
тук, с пъстра маска от лъжи,
служител верен на закона
бесилки вдига и чрез тях
прикрива собствений си грях.
А жрец под празнични одежди,
опит от вечна суета,
кове олтар на глупостта,
сърцата трови той с надежди
и ръси пепел и тъма
над светлий пламък на ума...
Но в мрака на нощи незвездни
отлитат глухо век след век
и окървавений човек,
пребродил всички тъмни бездни
и зърнал вечний маскарад -
въстава смел и непознат.
Той бий оковите си черни,
той вдига борчески глава
и екват властните слова
Свалете тези маски скверни!
Аз вашите заблуди знам
и слънцето ще стигна сам!нагоре
Надоле! Надоле! Надоле!
В студените бездни слезни,
където тела полуголи
се гърчат край черни стени,
де опват се мишци железни
и техния удар звъни
сред мрака на страшните бездни
с протеста за слънчеви дни,
с протеста за отдих, за воля,
за въздух, простор, ширини.
Надоле, надоле, надоле -
надоле слезни!
Слезни в тия мрачни утроби
на хищната - майка земя,
слезни между братята роби -
в морето от вечна тъма,
и твоята лампичка бледа
ще бъде там ярка звезда,
там сноп от лъчи ще огледа
зловещия храм на труда,
зловещите тези идоли,
де няма ни нощи, ни дни.
Надоле, надоле, надоле -
надоле слезни!
А там вековете незнайни
редили са пласт върху пласт -
тез пластове мрачни, безкрайни,
прострени навсъде край нас,
които живота изтъка
на каменен, черен килим,
които са хладни кат мъка,
и крият и огън и дим.
Слезни там и с удари верни
разбивай, разлюшквай, руши,
разкъртвай тез пластове черни
тез робски души!
И в бурната пещ на борбата
грамадата черна хвърли
и спри се да видиш, когато,
сред мрак и оловни мъгли,
ще блеснат реки огнеструйни,
когато червени вълни,
понесени в пристъпи буйни,
ще бликнат по всички страни,
когато сред блясъци нови
земята ще ври, ще гори
в огньове, огньове, огньове
и дъжд от искри!нагоре
През цялото лято напразно копняха
душите за капчица дъжд.
Небето бе сякаш запалена стряха
и в суша безмилостна вред изгоряха
полята с пшеница и ръж.
И ужас облъхна селяците бедни,
сърцата им скръб вледени.
Те шушнат, споглеждат се трепетни, бледни,
а бърже дояждат се вече последни
прикрити от лани храни.
Една подир друга прихлупени хижи
пустеят и неми стърчат.
Тълпа след тълпа из полята се ниже,
а мълком по техните стъпки се движи
зловещия хищник Гладът.
Като безчислени ята,
подгонени от есента,
далеч, далеч отлитат шеметни пълчища.
Очи извръщат се назад,
където в бронзов прах трептят
тополите на горестните им селища.
И ето плачеща жена,
до нея плахо отстрана,
привел в печал глава, върви мужик замислен.
Край тях притискат се деца,
с изпити, смаяни лица,
и впиват поглед из кервана многочислен.
В душата скръб, пред поглед тъп
блуждай и гасне образ скъп.
А огнена земята майка ги поглежда
с раззинали пукнатини
и сякаш леден смях звъни
и помразява всяка трепетна надежда.
Сивожълти безплодни поля
се простират кат смъртен саван
и по тях безконечен керван,
поразен от съдбата си зла.
Накъде и по кой път сега
В безконечна, задрямала степ
ни покой, ни вода, нито хлеб!
Само ужас и черна тъга.
Вред безлюдни и глухи села.
А сред жълтите тез пустоти
сгорещеният въздух трепти
с милиони прозрачни крила.
А в полето, днес облето в безутешна, бурна скръб,
бодро щеше да се носи песента на звънък сръп.
И смехът на волни деви щеше буйно да звъни
над облъханите с гибел безпределни равнини.
Ширни ниви златогриви щяха кротко да сведат
натежали класове над родна черноземна гръд.
Вредом сини метличини, кат очите на деца,
щеха да мълвят утеха за селяшките сърца.
Ех, нали и таз година с толкоз грижи и тегла
разорани и засяни бяха мъртвите поля!
Черни мъки всекидневни, черни тежки капки пот,
а сред тия сиви степи нито искрица живот!
И ето, безкрайни, безхлебни кервани
се точат из прашния път,
над тях небесата оловни савани
безмълвно простират. И в скръб изтерзани
селяците бедни вървят...
И все тъй пустеят прихлупени хижи,
пустеят и неми стърчат.
Керван след керван из полята се ниже,
а мълком по техните стъпки се движи
всевластната хищница Смърт.
нагоре
Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни
и доволството блика навред,
но защо са печални трапезите пищни
и защо властелинът е блед
Безутешни са вашите светли градини -
пролетта ви орося в сълзи,
и зловещата сянка на бурни години
неотлъчно и властно пълзи.
Първомайския блясък е страннозлокобен,
вред земята тресе се, дими,
и пред вас, изпод тежкия камък надгробен,
страховита закана гърми.
А редят се тълпите бездомни и боси,
над стъгдите разлива се рев.
Като облак високо, високо се носи
и боботи червеният гнев.
Той възбликва сред робските черни талази,
запламтя посред бранни поля -
из ония полета, където полази
огнелика червена струя.
А от него сега потъмнява лазура
и убийците тръпнат навред;
не затихва, не млъква великата буря
и люлее се стария свет.
Безутешни са тези разцъфнали вишни
и в златото ви гибел се крий -
над палати, казарми и пирове пищни
днес червеният призрак се вий.нагоре
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред
Да бъде ден! Да бъде ден!
нагоре
Над мъртвата градинка вечерта
разпускаше коси от черен мрак.
Йохан открехна малките врата,
огледа уличната пустота
и в миг прекрачи дървения праг.
След него припна плачуща жена,
протегнала в ръцете си дете.
Но, озарен от бледата луна,
безшумно в тягостната тишина,
отмина той и всичко опусте.
По него дълго, дълго гледа тя,
далече впила поглед замечтан;
наоколо бе сънна пустота
и само прибледнелите уста
нашепваха едвам Йохан, Йохан!
А над Берлин, потънал в ситен скреж
и лунни сребросинкави петна,
внезапно екна първия гърмеж
и ехото в безумний си летеж
раздра задрямалата тишина.
След него втори, трети... ето в миг
изтръпна в ужас снежния Берлин.
Нощта изпълни се с гърмеж и вик
и пламъкът изви червен език,
блестящ над покривите кат рубин...
На барикадата бе непознат
Йохан. И непознат остана той.
Прислонил се до старец белобрад,
излеко побледнял от остър хлад,
гърмеше с вихъра на кървав бой....
И труп до труп в мъртвешка хладнина
простират се, а бурята гърми;
по сини блузи алени петна,
в очите смръзнал вик и не в една
десница още пушката дими.
А недалеч, зад срещните стени,
картечниците блясват с огнен лик,
хусарите на шеметни вълни
промъкват се и залп след залп гърми
и вие се Смъртта в размах велик...
На барикадата Йохан е сам.
В предсмъртен стон старикът белобрад,
оплискан с кръв, повдига се едвам.
Съзрял хусарите през дим и плам,
крещи, издъхвайки Назад! Назад!
А стиснал карабината в ръце,
Йохан ги среща с гръм и ги зове
Елате вий, аз с каменно лице
ще срещна щика в своето сърце!
Елате вий, престъпни синове!
Безумци! Всяка капка кръв пред вас
ще бликне нови хиляди борци!
Веч бий дванайсетият кобен час
и ще сразим престъпната ви власт!
Елате вий! Елате, подлеци!
А от веригите хусар един
тогаз просъска гневно с глас пиян
Млъкни! Ръцете горе, рабски син!
Но, величав кат някой исполин,
Челата горе! – викна му Йохан.
Задружен гръм изпрати му ответ.
Той грохна до старика белобрад.
Хусарите се втурнаха напред.
Един от тях се взря в лика му блед
и пръсна черепа му с приклад.
А тънеше Берлин в мъгла и скреж
и бликаше предутрен синкав здрач.
И в бедна хижа, в ужас и копнеж
една жена при всеки глух гърмеж
избухваше в несдържан горък плач.
И стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан.
Навън цареше смъртна пустота
и глухо прибледнелите уста
през плач нашепваха Йохан! Йохан!нагоре