Връхлетя като вихър безчислений враг
над Парижката бурна комуна
и борците последни студеният мрак
с окървавени устни целуна.
Милионният град, разорен и пламтящ,
безнадеждно затихнал е вече
и над него привежда се в траурен плащ
модрооката пролетна вечер.
Барикади срутени, бездушни тела,
пустота и кошмар безпощаден,
а от сградите гледат разбити стъкла
със очите на череп грамаден.
И върви Делеклюз зашеметен, но горд,
със походка безумно спокойна,
и в душата му стихва последен акорд
от гръмовната музика бойна.
Там – отсреща – Смъртта, притаена, мълчи,
притаен е и враг многоброен.
Ще ги зърне той смел, ще ги зърне в очи
и ще падне студен и спокоен.
Посред трупове братски, през дим тъмносин,
сякаш жертва на огнена клада,
Делеклюз се изправя велик и самин
над обляната в кръв барикада.
Среброкос, величав, цял обгърнат в лъчи,
той изправя челото си гневно,
той се взира напред и настръхнал мълчи,
като някоя статуя древна.
А куршумите шепнат му припев зловещ,
озарява го блясъкът ален
и Париж го прегръща чрез всеки гърмеж,
и целува го с привет прощален...
И след миг само той, все тъй хладен и горд,
грохва мъртъв при своите братя
и душата му трепва с последен акорд
от великия химн на борбата.Обратно към "Да бъде ден"
Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.
Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач -
стареца немощно става.
И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.
Там - от скованата в мраз висина -
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.
А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.Обратно към "Да бъде ден"
Москва изправя каменно чело
с венец от нарциси и тръне
и в бурния й поглед тъне
загадката на светлото дело.
Сред дъжд от огнени стрели, сама,
едничка в бурята среднощна,
стои тя горда и разкошна
и мощно грей сред ледната тъма.
Загърната във плащ от гръм и дим,
в небето поглед приковала,
пред пристъпа на всяка хала
тя спуска своя щит непобедим.
И гръмнала с победни тържества
и с вихъра на свойта сила,
в сърце си обич притаила,
Москва нашепва трепетни слова
В сенките на три години
аз блестя като звезда
и в гърдите ми не стине
пламъкът на любовта.
Сред безбрежни степи снежнн
аз съм остров от сърца
и чрез вихрите метежни
пръскам огнени зрънца.
Пред просънени народи
като факел аз пламтя
и децата земни водя
към живот и свобода.
Чадата ми родни отхвърлиха първи
надгробния камък на черния гнет –
с коралния блясък на своите кърви
чертаят днес пътя на новия свет.
И гаснат велики с желания сетни
кръвта им да бъде свещена следа
и в черния мрак мимолетно да светнат
с рубина на падаща мъртва звезда.
Но вий, деца на труд и горест,
възсепнати сред тежък сън,
разбийте черната си орис –
Москва развихря бронзов звън,
Москва ви праща огнен зов
за пристъп лих и за любов.
При Темза, Тибър – и край Сена,
над всеки друм, над всеки кът –
със гръм стихията червена
да отбележи своя път!
Да блесне мълния и плам
над рухващия златен храм!
Ще разгадаем всяка тайна
на всяко мъртво божество
и над заблудата безкрайна
ще грейне в чудно тържество
едничкий бог на своя век –
освободеният човек!
Сред пристъпа на призраците бледи
на идолите развенчани,
обсипана с пламтящи рани,
Москва празнува шеметни победи.
Москва изправя каменно чело
с венец от нарциси и тръне
и в бурния й поглед тъне
залога на великото дело.Обратно към "Да бъде ден"
Гърми тя с трясъците непрестанни
и с грижите всевечни на света
и шепне кървавите си закани,
притисната от каменни титани
и бремето на пъстра суета.
През делничните утрини, когато
ридаят в хор фабричните тръби,
тя стене глухо в болката си свята,
познала горестите на тълпата
и бурята на утрешни борби.
По нея се усмихват в колесници
престъпници, пигмеи и царе,
а дните в едноцветни върволици
отлитат, като непознати птици,
над нейното нестихващо море.
Но дебне улицата със закана,
настръхнала подобно огнен змей,
прикрила пламъците на вулкана,
при първи зов на празнична камбана
готова лавата си да разлей.
И гръмнала отвсъде с изненади,
преобразена в своя мощен гнев,
тя гриви огнени от барикади
развява пред смутените отряди
и блика трясъци и бурен рев.
А сред дима и викове победни
целунати от кървавата нощ,
един до друг деца и старци бледни
угасват върху камъните ледни
с усмивката на малкия Гаврош.Обратно към "Да бъде ден"
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
И все така... А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути
Всевластникът Живот преварил я навреме –
и ти... отдавна без душа си ти!Обратно към "Да бъде ден"
Аз виждам раждат се тълпи
за утрото на празник свят
и вред в настръхналия град
духът на кървав бунт кипи.
И всеки слаб и угнетен -
на черна мъка светъл син,
възраства като исполин
и в страшен пристъп устремен,
с море възбунени души,
лети, гърми, зове, руши...
Над него трепетни слънца
преплитат утринни лъчи,
а по следите му личи
кръвта на хиляди сърца,
туптели с порива свещен
да слеят своя огнен ток
ведно с тържествения звън,
зовящ вселената от сън...
Аз виждам гърчи се пред мен
последний призрак на нощта
и кръв от зинали уста
опръсква утрешния ден,
а там по каменистий път
на многовечната борба,
удушил властната съдба
до своята гранитна гръд,
пристъпва человешкий род
към дверите на нов живот.Обратно към "Да бъде ден"
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.Обратно към "Да бъде ден"
В утрото на светла eра, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.
Кон изправя се, изцвили и отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.
И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.
Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна –
кратка схватка и наново ескадроните летят...
Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.
Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.
Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий – развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!Обратно към "Да бъде ден"
Сред сенките на вековете,
закърмен с буря и пожар,
смехът ни бодър ярко свети
в сиянието на ханджар.
И съчетал на всички роби
скръбта и черния хомот,
гърми в свещената си злоба
от своя огнен небосвод.
Заканата му вечно стене
в шумът на каменния град;
в полята с кървав пот облени
лети той вихрен и крилат.
И неговия зов отмерен
разлива се нашир и длъж,
надвиснал като призрак черен,
настръхнал като огнен дъжд...
Следящ вълните на живота
в триж угнетените тълпи,
аз чувам глухо под хомота
смехът червений да кипи.
А в него мъките сурови
преплитат своя страшен хор
и глухо хладните окови
звънят над черния позор.
Зова ли призраците смътни
на робите от древността,
аз чувам как смехът им тътне
студен и тъмен кат нощта,
аз виждам ширните арени -
по пясъците локви кръв
и мойте братя отредени
за пир на дебнещия лъв.
Там гладиатор с тежки стъпки
издига меч над брат рожден,
тълпата чака в странни тръпки,
а Цезарят е тъй студен...
Но виж - към хладните обятия,
към прага тъмен на смъртта
пристъпят горди мойте братя
с червения смях на уста...
О, смях, разлян от черни чаши,
напръскан с кръв, примесен с яд,
упой ти горестите наши
и подкрепи духът ни млад.
на брачен пир не сме призвани,
а чужденци сме в този дом
и не със флейти и тимпани
ний бродим в грешния Содом.
А всинца из пътеки стръмни,
опрени крепко брат до брат,
вървим и чакаме да гръмне
тръба, зовяща в подвиг свят.
И над Содом тогаз смехът ни
кат пратеник ще полети
и там над оргии безпътни
присъдата ще възвести.Обратно към "Да бъде ден"